Този.човек ми гласува доверие и рискува живота си заради нас казах му.
Напуснах банката с дванайсет хиляди в брой и веднага се отправих към Уестърн Юниън, за да ги пратя по въпросната сметка. Докато съм жива, няма да забравя доверието, което ми оказа господин Фландърс в този изпълнен с отчаяние момент.
Винаги съм знаела, че ще напиша книга за Иран. Реших го още първия ден, когато стъпих на напечената му отжар-
18
ко слънце земя, когато чух хора от кресливи гласове и видях легионите покорни жени с развети черни чадори, някои от които надничаха през покривалото си само с еДно око. Съвместният ми дванайсетгодишен живот с Муди, напуснал родината си през 1959 година, когато тя все още е била под силно западно влияние при управлението на шаха, не ме бе.подготвил с нищо за това, което ми предстоеше да видя. Разбира се, бях разглеждала снимки от Иран преди революцията от 1979 година, на които се виждаха жени с модерни прически и къси поли, и затова промяната, настъпила в страната след идването на аятолах Хомей-ни на власт, направо ме изуми.
Въпреки че ми липсваше специална подготовка, бързо се реших да опиша този друг, непознат свят. Исках да пиша за промените, които са настъпили в страната след ислямската революция, както и за онова, което е останало след нея: обичаите, кухнята, всекидневието на обикновените хора. Като гостенка у семейство на мъжа ми, щях да имам огромно предимство пред онези, които гледаха на този свят от скъпите хотелски стаи. Вярно, щях да прекарам в Иран само две седмици, но знаех, че мога да науча много, стига да си го поставя за цел.
След като двете седмици се превърнаха в осемдесет и вече разполагах с много повече материал, все още не се бях отказала от идеята да напиша книга, но все отлагах изпълнението й.
Животът ми започна да се променя още на втория ден след завръщането ми в Мичиган, когато излязохме да вечеряме с Джон, Махтоб, Карън Макгин и Дъг Вензел наши приятели от Алпена. Беше събота. Тъй като в Иран нямахме кола, това бе първото ми сядане зад волана от година и половина насам и усещането бе едновременно вълнуващо и тревожно липсваше ми ориентация. Преди да заминем, почти не бяхме карали новия си тъмносин форд и сега се наслаждавах на мощния му мотор и просторното купе с меки седалки, които се различаваха значително от .ъгловатите, малки като миши капан пакони, които задръстваха улиците на Техеран.
По време на вечерята в спокойна приятелска атмосфера за пръв път можах да разкажа за онова, което бяхме преживели с Махтоб. За семейството ми бе твърде мъчително да слуша подробности за тежкото ни изпитание, но нашитр приятели останаха поразени.
19
Трябва да напишеш книга! възкликна Карен, след като свърших разказа си.
Ще го направя казах аз. Но първо трябва да си намеря работа. Нямам пукнат цент.
Карен обаче реши, че тази работа не бива да се забавя.
Брат ми работи за едно издателство в Чикаго. Да му се обадя ли за съвет?
Няма да е зле промълвих сънливо. През последните две седмици почти не бях мигвала и в тази приятна атмосфера след тоста с шампанско умората ме повали. Идеята за книгата все още ми се струваше отвлечена и да--лечна.
В неделя щяхме да празнуваме двайсетия рожден ден на големия ми син Джо и аз бях много развълнувана. Докато помагах на мама да приготви празничния обяд и тортата, състоянието на татко се влоши и той взе да се задушава. Повикахме лекуващия лекар д-р Роджър Морис и се обадихме за линейка.
Не изглежда добре каза Роджър. Истинско чудо е, че издържа толкова време.
Почувствах се смазана бях чакала толкова дълго, бях дошла от толкова далеч, за да загубя татко толкова скоро. Не е честно! Моля те, мили Боже, не го оставяй да умре! После се укорих за егоизма си. В Иран се бях молила безброй пъти татко да доживее завръщането ни. Бог чу молитвите ми, но колкото повече ми даваше, толкова повече исках.
В понеделник татко все още беше в критично състояние, когато ми позвъни Стивън Стар от агенция „Уилям Морис' в Ню Йорк. Карен не си бе губила времето. Стивън беше много ентусиазиран:
Разполагате с невероятна исто'рия. Бихме искали да поговорим за една бъдеща книга.
Бях много изтощена и тъй като исках да бъда до татко всяка своя свободна минута, отвърнах:
След време сигурно ще стане, но засега не съм в състояние да мисля по въпроса.
Това може да ви донесе много пари продължи Стивън.
Въпреки че бях останала без цент, му отказах. Във вторник Стивън отново ми позвъни и каза:
Настояваме да говорим с вас. Историята ви наистина е невероятна]
20
Додаде, че може да ми предостави значителен аванс. Едва тогава си дадох сметка, че ако се съглася, ще мога да си остана вкъщи, да се грижа за Махтоб и нейната сигурност, докато в същото време пиша и печеля пари. Предложението не беше за пренебрегване.