Наред с всичко останало промени се и начинът ми на хранене. През първите два месеца в Иран от депресията и дизентерията бях загубила двайсет и пет килограма и бях станала по-слаба, отколкото като гимназистка. Лицето ми приличаше на смъртна маска. Теглото ми се стабилизира едва когато направих съзнателен опит да оцелея само заради Махтоб. %
Когато се върнах в Съединените щати, се озовах сред храни,'които ми бяха липсвали ужасно в Иран: сирене Колби, горчица и чаша червено вино от време на време нещо, което бе абсолютно забранено от ислямския закон.
Но онова, към което се пристрастих истински, бяха сладкишите. Никога преди това не съм била голяма почитателка на сладкото. Бях ветеран от движението „Да съблюдаваме теглото си" и знаех, че обмяната на веществата в организма ми ще се наруши. Сега обаче, след дългите месеци лишения и въздържание, имах възможност да си позволя, това удоволствие и близките ми ме поощряваха:
Хайде, хапни си, нищо ти няма. Там кой знае какво си яла.
Когато след последната операция, напук на всички предвиждания татко се възстанови, изведнъж му се отвори апетит за кифлички с желе, но не желаеше да си хапва сам.
Хайде, ела да ми правиш компания молеше ме той и аз никога не му отказвах.
И за да завърша тази тъжна история, трябва да добавя, че не само възвърнах предишното си тегло, ами качих още доста кила отгоре, и то със същата бързина, с която ги бях загубила в Иран. Те и досега са ми голям проблем.
23
Невероятно! казах на Махтоб миналата година. Качих толкова много килограми, а сега нямам воля да ги сваля. Май ще отида в клиника за затлъстели.
Огромните кафяви очи на Махтоб срещнаха погледа ми и тя невинно каза:
Мамо, не ти трябва клиника да затлъстяваш повече*.
Странно бе нежеланието ми да се разделя с чадора, черния плат, е който иранските жени се увиват отчглава до пети. Докато пътувахме към Анкара с автобуса, Махтоб забеляза, че в Турция този обичай съвсем не се спазва, и че някои жени не носеха нито чадори, нито дори шалове.
Виж каза ми тя, има непокрити жени. Сега можеш да си свалиш шала.
Отказах, защото отдавна не си бях мила косата. За година и половина си бях правила студено къдрене само веднъж. От Щатите бях тръгнала с кестенява коса и хубава прическа. Когато се върнах, косата ми беше дълга, права и посивяла. Джон едва си наложи да ме погледне в очите.
Мамо рече той, след като ме прегърна, не приличаш на моята майчица.
В деня след завръщането ни сестра ми Каролин, която работи като консултант в козметичната фирма „Мери Кей", доведе у дома една нейна колежка. Двете подстригаха косата ми, боядисаха я, фризираха я, а после масажираха и лицето ми. Кожата ми бе суха като пергамент и масажът ме подмлади с десет години. Ако ми бяха направили снимки преди и след процедурата, „Мери Кей" можеше спокойно да ги използува за рекламната си кампания. Татко никак не одобряваше грима и бе забранил на дъщерите си да го използват, докато живеят под покрива му. Този път обаче одобри резултата. '
Е, така повече приличаш на себе си рече той.
Но дори и след като косата ми бе направена, изпитвах странно усещане, когато излизах гологлава. Да ходя непокрита в Мичиган ми бе толкова трудно, колкото да се науча да ходя покрита в Иран. Чадорът и шалът бяха станали моя втора природа, така както изискваше строго конформистката обществена система. В паметта ми още гореше споменът за дните, в които дори само един кичур коса изпод шала можеше да стане повод за двадесетминут-ни гневни словоизлияния от страна на пасдара, цивилната полиция, която кръстосваше техеранските улици с бели камионетки нисан и пакони. Видех ли американски полицай
24
или изобщо униформен човек дори пощаджия, ръцете ми неволно се вдигаха към главата и сърцето ми се раз-тупкваше. Мина цяла година, преди да се отърва от този рефлекс.
Страшните спомени преследваха и Махтоб. Едва ли някой друг бе обърнал внимание на самолета, прелетял над дома ни скоро след завръщането ни. Безобидното му бръмчене бе припомнило на Махтоб ужаса от иракските бомбардировки, когато къщата ни се тресеше из основи и във въздуха се носеше миризмата на изгоряла Плът. Намерих дъщеря си свита на кълбо в ъгъла на всекидневната да плаче и трепери. Не можах Да я успокоя дълго след като самолетът бе отлетял.
Татко едва преживя пролетта и началото на лятото. Направиха му още няколко операции, но въпреки това болките ставаха все по-непоносими. Белите му дробове се напълниха с течност. Започна да диша тежко, на пресекулки, сякаш се задушава. Три дни беше в кома. Със сестра ми Каролин седяхме в болницата, до леглото му, когато той внезапно отвори очи. Изглеждаше по-свеж. Гласът му звучеше по-бодро отвсякога. Щастлив и успокоен, той се разприказва и не млъкна цял час. Описваше виденията си ярки небеса и слънчева светлина, тучни зелени ливади и долини, пълни с цветя. Бил заедно с брата си близнак, който бе починал преди шест години. Докато ни разказваше, татко непрекъснато се усмихваше.