Владимир Зарев
От магическото към реалността
Габриел Гарсия Маркес е колумбиец. Хуманист в истинския смисъл на тази свещена дума, той прие кубинската революция още от първия и ден, съпреживя нейния възторг и бе един от основателите на агенция „Пренса латина“. Когато демократичното правителство на Салвадор Алиенде бе изненадано от кървавия преврат, Маркес заложи целия си авторитет на голям писател в борбата срещу чилийския диктатор Пиночет. Ето защо можем да кажем, че неговата истинска родина е свободата. Той е лауреат на Нобелова награда за литература, удостоен е и с най-високата българска награда — Димитровската.
Маркес навлезе в световната култура наред с цяло съзвездие латиноамерикански писатели, които подобно на тропически ураган пометоха залинелите европейски представи за смисъла и същността на словото, възвърнаха неговата сетивност, енергията му на природно явление. Той не е така философски вглъбен като Хорхе Луис Борхес, не се стреми към деликатното интелектуално превъзходство на Алехо Карпентиер, ала притежава една съвършена непобедимост — въображението. Едва ли някой ще ме упрекне, ако кажа, че най-могъщото и ненаситно писателско въображение на двадесети век е неговото.
В творчеството на Маркес се потъва като в море — една развълнувана безкрайност от видения и случайности, в която се изисква храброст, за да оцелеем. Героите му са тъй страстно отдадени на живота, че дори смъртта им остава незабележима, те са тъй причудливи в стремленията и постъпките си, че покриват цялата възможна сложност на битието, потопени са в самотата като в течност и точно така разрушават самотата си.
Много е писано и у нас за „магическия реализъм“, за този типично латиноамерикански художествен метод и предчувствие за света. В пролога към „Царството тук на земята“, който постепенно се превърна в програмен манифест на новото латиноамериканско повествование, Карпентиер пояснява: „По мнозина забравят, че магическото започва да е истинско и безспорно магическо, когато е плод на неочаквано изменение на действителността (на чудо), на крайно щастливото откровение, внушено от реалността, на необичайното или особено благоприятното осветяване на неподозираните богатства, които крие действителността, на едно разширение на нейните мащаби и категории, доловени с необикновена сила благодарение на една екзалтация на духа, която го довежда до някакво «пределно състояние».“
Мисълта на големия кубински писател е ясна — „реално-чудното“ у Карпентиер и „магическото“ у Маркес не са отличие, а форма на действителността, те са също тъй изконно присъщи на реалното; както са линиите и цветовете, те са отблясък на материята и съществуват единствено чрез нейните превъплъщения в човешкия дух. Действителността, понякога груба и порочна, понякога нежна и сладостна, е платното, върху което художникът рисува своята представа за света, и ако той прекалява с червеното или със синьото, това е само уловка за сетивата, забавление за ума, които удвояват въздействието на картината. Тропическият дъжд, който слива земята с небето на Макондо в „Сто години самота“, е реален, но във въображението на писателя той трае четири години, единадесет месеца и два дни, превръща всичко, дори и въздуха в лепкава кал и разруха, в задушно безвремие, в болезнена упойка и от природна стихия се преражда в човешка психология, от външно обективно събитие прераства в драма.
И все пак, защо „магическият реализъм“ се появи именно в Латинска Америка, а не в мъдрата, стара Европа, която бе люлка на всички направления в литературата, като се почне от Ренесанса, Класицизма, Романтизма, Сантнментализма, та се стигне до изсушения и хербаризиран „антироман“? Струва ми се, че трябва да търсим обяснение още в самата латиноамериканска природа (най-истинската част от действителността) — взривно-магическа, заредена с чудеса от цветове и превратности, осветена от едно богато слънце, умита в трагични и блестящи дъждове, природа, в която всичко може да се случи. По-сетне „магическото“ пасва сякаш ключа в ключалката с психологията на латиноамериканеца, с горещия темперамент и състоянието на постоянна възбуда дори и в леността му в ония следобедни часове на мрачен сън, описани и от Маркес. Сложно и преплавено от богата материя съзнание отличава обитателя на подконтинента, сляло генетичната памет на индианците и техните процъфтяващи цивилизации с агресивността на по-късната испанска култура, със студенината на католицизма, който в Карибието е сякаш вътрешно „сгорещен“.
Навярно у латиноамериканеца е вкоренено дълбоко усещането за провинциализъм, чувството, че живее в периферията на земната вселена, и в същото време у него постоянно нараства копнежът да се съизмери с авторитета на европееца. Европа откри Латинска Америка и я нарече „новия свят“, с насилие и жестокост „цивилизова“ коренното индианско население, ограби го, пренесе стотици и стотици галеони, натоварени със злато и сребро, но остави на латиноамериканеца блясъка на испанския език. Сетне дойде ред Латинска Америка да открие Европа, да потъне във властта на една многовековна култура, в традициите на нейната наистина знаменита естетическа история. Латиноамериканската литература (също като българската) изтърпя рисковете на своето ускорено развитие. До двадесети век тя се намираше под силното, почти канонично влияние на испанската класика, като малко недодялано и ненавреме се опита да я повтори. Едва в края на деветнадесети — чрез Хосе Марти и Рубен Дарио — и през нашия век, с появата на Астуриас, Карпентиер и Борхес, тя постигна и изрази своята оригиналност, превърна словото в завоевание, невиждано и нечувано от залинялата западноевропейска култура. При това изобразителната мощ на испанския език великолепно подкрепи творческия подход, темперамента и сладостните видения на писателите от Латинска Америка.