— Мишел, иди в кухнята и затвори вратата — каза Тео, преди да се обърне. — Аз съм Тео Бюканън. А кой от вас е Джим Карсън?
— Аз съм — обади се най-ниският от тримата.
Тео кимна.
— Надявах се да се отбиеш.
— Ти за кого се мислиш? — изръмжа Джим.
— Току-що ти казах кой съм. Не слушаше ли внимателно?
— Правиш се на умник, а? Мислиш, че можеш да ми блокираш парите и да уредиш с банката да не мога да пипна и цент от тях? Мислиш си, че можеш да го направиш?
— Вече го направих — спокойно потвърди Тео.
Джим Карсън приличаше на брат си. Беше нисък, набит, с прекалено близо разположени очи и обло лице. Но не се усмихваше като брат си. Докато Гари излъчваше престорена искреност, този тук бе майстор на вулгарността. Направи още една заплашителна крачка към Тео и избълва поредица от крайно цинични ругатни.
— Горчиво ще съжаляваш, че си завря носа в моя бизнес. Двамата с Гари ще затворим фабриката и тогава градът ще те линчува.
— Бих се притеснявал за себе си, ако бях на твое място. От колко време разправяш на работниците си, че си на ръба на банкрута? Представи си колко разочаровани ще бъдат хората, когато разберат каква е печалбата ти и колко пари си прибрал от фабриката.
— Нашите средства са поверителна информация — извика Джим. — Може и да знаеш за парите, но си външен човек и създаваш неприятности. Даже и да кажеш на някого, никой няма да ти повярва. Никой!
— Хората обикновено започват да вярват, като видят нещо на хартия, не мислиш ли?
— Какво намекваш?
— Написах една хубава статия, която ще се появи в неделния вестник. Разбира се, искам данните в нея да бъдат възможно най-точни. Така че защо да не ти пратя едно копие по факса утре сутрин и да ги провериш? Лично аз смятам, че това е най-добрата ми работа. Включил съм в списъка всеки цент от всяка сметка, която си открил през последните пет години.
— Не можеш да го направиш. Това е поверително! — Джим вече крещеше.
Тео погледна Ноа.
— Знаеш ли, трябваше да включа и данъчните им декларации за последните пет години. Всъщност може би не е късно.
— Свършено е с теб, Бюканън. Няма да ти позволя да ми създаваш повече проблеми.
Джим беше толкова разярен, че потта капеше от челото му. Той не можеше да се побере в кожата си и очевидно се вбесяваше от това, че Тео изобщо не се впечатляваше от заплахите му.
— Проблемите ти едва сега започват, Джим. Когато свърша с теб и брат ти, фабриката ще стане притежание на работниците ти. А това ще се случи много бързо — добави той. — И ти ще останеш на улицата. Обещавам ти.
— Сега вече ще оставиш ли тая бухалка? — Ноа попита гиганта със сплескания нос.
— Мамка му, не. Няма да я оставя, преди да съм я използвал. Нали така, господин Карсън?
— Точно така, Хепи7.
Тео се разсмя.
— Хепи?
— Живеем в странен свят — обади се Ноа.
— Трябва да счупя краката на Бюканън с тая бухалка и точно това ще направя. И за теб ще се погрижа — обеща той на Ноа. — Така че спри да ми се хилиш, защото ще съжаляваш.
Ноа държеше под око третия мъж. Той бе висок почти колкото гиганта, но бе слаб и кокалест, а ушите му бяха буцести и грапави като карфиол. И двамата мъже с Джим Карсън имаха вид на биячи, но според Ноа, Карфиола бе истинската заплаха. Той сигурно носеше скрито оръжие. Да, той щеше да му създаде истинския проблем и очевидно той бе изненадата, която Джим бе довел със себе си, в случай че Хепи не свърши работата.
Биячът потупваше бухалката в дланта на ръката си. Пляскащият звук раздразни Ноа.
— Остави бухалката — нареди той отново.
— Не и преди да счупя няколко кости.
Изведнъж Ноа се усмихна. Придоби вид, сякаш бе спечелил от лотарията.
— Ей, Тео, знаеш ли какво?
— Какво?
— Ще нарека забележките на Хепи заплахи. Ти не смяташ ли, че са заплахи? Нали се сещаш, след като ти работиш в Министерство на правосъдието, а аз съм агент от ФБР… Това определено са заплахи, нали така?
Тео веднага разбра каква е играта на Ноа. Съобщаваше на тримата мъже кои са, за да не могат после, когато ги арестуват, да твърдят, че не са знаели.
— Да, бих казал, че са.
— Слушай, умнико — каза Джим на Ноа, — изпречиш ли се на пътя ми, с удоволствие ще ти причиня болка. — Той заби дебелия си пръст във въздуха пред лицето на Ноа.
Ноа не му обърна никакво внимание.
— Може би трябва да позволя на някой от тях да ни удари — предложи той на Тео. — Така сигурно ще изглежда по-убедително в съда.
— Мога да спечеля делото и без да ни удрят. Освен ако не държиш на това.
— Не, не държа да ме удрят. Просто казвах…
— Мислиш си, че това е игра, а, синко? — изрева Джим насреща му. Пристъпи още една крачка към него и заби пръст в рамото на Ноа. — Ще изтрия доволната усмивка от лицето ти, кучи с…