Джон Ужасния, Несправедливия подритна пясък към спящата девойка. После я хвана за китката, за да потърси скрит пулс.
— Проклятие! — отново извика той. — Повикай я. Тя ми трябва!
— Чу ме! — Майката се приближи към него. — Никой не бива да я докосва. Трябва да бъде оставена както си е.
Чичо Джон завъртя глава. Продълговатото му тъмночервено лице беше сипаничаво и безчувствено.
— Къде е отишла? Трябва да я намеря!
— Можеш да я намериш в детето, което тича в дерето — тихо отвърна майката. — Можеш да я намериш в рака под един камък в потока. А може да играе шах зад лицето на стареца на площада пред съда. — Устните й кисело се свиха. — А може и да е тук, да те гледа и да се смее, кой знае. Може и тя да говори, за да те подиграе.
— Защо… — Той тежко се обърна. — Ако се бях сетил…
— Разбира се, че не е тук — продължи майката. — А ако беше, нямаше да разберем. — В очите й проблесна изящна дяволитост. — Защо ти трябва?
Чичо Джон се заслуша в звъна на далечна камбана. Сетне ядосано поклати глава.
— Нещо… вътре… — Той замълча и се наведе над топлото спящо тяло. — Сеси! Върни се! Можеш, ако поискаш!
Вятърът тихо задуха край огрените от слънцето прозорци. Пясъкът под неподвижните й ръце се развълнува. Далечната камбана отново заби и той се заслуша в сънения й летен екот.
— Правил съм й услуги. Миналия месец, ужасни мисли. Канех се да се кача на влака и да отида в града за помощ. Обаче Сеси може да улови тези страхове. Може да изчисти паяжините, да ме направи като нов. Разбираш ли? Трябва да ми помогне!
— След всичко, което стори на Семейството ли? — попита майката.
— Нищо не съм сторил!
— Когато нямахме място, когато Къщата се пръскаше по шевовете, ти ни прокле…
— Винаги сте ме мразили!
— Може би се страхувахме от теб. Ти имаш страшно минало.
— Това не е причина да ме отблъсквате!
— Напротив. Въпреки това, ако имаше място…
— Лъжи. Лъжи!
— Сеси няма да ти помогне. Семейството няма да го одобри.
— Проклето да е Семейството!
— Ти вече ни прокле. През месеца след нашия отказ неколцина изчезнаха. Пускаше слухове в града и е само въпрос на време да дойдат за нас.
— Възможно е! Пия и се раздрънквам. Ако не ми помогнете, може да продължа да пия. Тия проклети камбани! Сеси може да ги спре.
— Тези камбани — отвърна прелестният женски призрак. — Кога започнаха да бият? Откога ги чуваш?
— Откога ли? — Той замълча и се ококори, сякаш за да се взре в миналото. — Откакто не ме пуснахте да вляза. Откакто отидох и… — Чичо Джон се вцепени.
— Откакто отиде да се раздрънкаш и накара ветровете да задухат в погрешната посока край стрехите ни ли?
— Нищо такова не съм направил!
— Написано е на челото ти. Говориш едно, а заплашваш с друго.
— Тогава слушай — каза Джон Ужасния. — Слушай, спящата. — Той се втренчи в Сеси. — Ако не се върнеш до залез, за да прочистиш ума ми, да ми проясниш главата…
— Имаш списък на всички наши най-скъпи души, които ще издадеш с пиянското си дрънкане, а?
— Ти го каза, не аз.
Той затвори очи. Далечната камбана, свещената камбана пак биеше. Биеше ли биеше ли биеше.
— Чу ме! — надвика екота чичо Джон.
И изскочи от тавана.
Тежките му обувки затропаха по стълбището. Когато заглъхнаха, бледата жена се обърна и погледна спящата.
— Сеси — тихо я повика тя. — Върни се!
Тишина. Сеси лежеше неподвижно, колкото и дълго да чака майка й.
Джон Ужасния, Несправедливия обиколи нивите и градските улици, като я търсеше във всяко дете, което ближеше сладолед, и във всяко бяло кученце, което отиваше само в някое нетърпеливо очаквано никъде.
Чичо Джон спря да избърше лицето си с кърпичка. Страх ме е, помисли си той. Страх ме е.
Видя морзова азбука от птици, накацали по високите телефонни кабели. Дали Сеси не бе там и не му се смееше с острите си птичи очи, не подреждаше перата си и не пееше?
Далечно като в сънлива неделна утрин отново чу камбаните да звънят в главата му. Озова се в чернота, в която се носеха бледи лица.
— Сеси! — извика чичо Джон на всичко, навсякъде. — Зная, че можеш да ми помогнеш! Разтърси ме! Разтърси ме!
Застанал до рекламата на градската дрогерия за компания, Джон силно разтърси глава.
Ами ако изобщо не я откриеше? Ами ако ветровете я отнесяха в Елджин11, където тя ужасно обичаше да прекарва времето си? В лудницата. Дали в момента не разбъркваше шарените като конфети мисли на побърканите?
Далеч в следобеда една голяма метална свирка въздъхна и запищя — влакът се носеше сред облаци пара по мостове над долини и студени реки, през царевични ниви и тунели, под арките на могъщи орехи. Джон стоеше и се страхуваше. Ами ако Сеси се скриеше в главата на машиниста? Тя обичаше да се вози на чудовищни локомотиви. Да дърпа шнура на свирката и да разцепва с писъка й спящата нощ или сънливия ден.