„Конски гамбит“ безспорно заема централно място в сборника не само като обем, но и като носител на фокнъровото начало в третирането на темата. В сравнение с другите разкази тук линията на сюжета е значително по-усложнена. Личат типичните за Фокнър стилови похвати: забавяне, ретроспекция, намек, слогът също притежава най-характерните за творчеството на автора измерения и облик: километрични изречения, пищни метафори, риторика, оксиморони, съзнателно повтаряне (понякога многократно) на определена подробност със стойност на поанта и т.н.
Все пак новелата или късият роман (Фокнър обича да пише в този белетристичен размер, създал е няколко извънредно сполучливи образци) „Конски гамбит“ се отличава в много отношения от разказите на едноименния сборник.
Извършено престъпление тук няма, действителен престъпник — също, възмездие… сякаш има, ала не в отплата за стореното престъпно деяние.
В „Конски гамбит“ на Гейвин Стивънс е отнета ролята на страничен анализатор на събитията, на пристрастен търсач на справедливост, в замяна на което е превърнат в главно действащо лице.
Съдейки по заглавието, човек ще рече, че писателят поставя ударение върху епизода с кон, но тук, струва ми се, е необходимо едно кратко обяснение. Гамбит е термин от шахматната теория и означава определен вид дебют, обикновено свързан с жертва на материал (най-често пешка), с цел да се добие позиционен превес в партията. Но почти няма два езика, на които всички названия на шахматните фигури да съвпадат по значение. Така например офицер на английски е епископ, на руски — слон, на сърбохърватски — ловец. На английски названието на фигурата кон е рицар. Тук е намекът на писателя, който на български език малко се отдалечава от основния смисъл, постигнат чрез игра на думи.
Любителите и познавачите на чистия, класически вид криминална белетристика навярно ще останат разочаровани от сборника Конски гамбит — мудното повествование, преднамереното задържане на действието, ретроспекциите и риторичните отклонения, както изобилието от алюзии и далечни асоциации правят разказите да изглеждат привидно странни, ексцентрични и тромави. Но в действителност фабулата им е пределно ясна, общо взето, изчистена от напластяване на несвързани помежду си събития, интригата е жива, правдива, задържа вниманието и буди любопитство, а като се има пред вид, че Фокнър умее майсторски да поднася изненади и далеч не е лишен от въображение, става очевидно, че имаме в ръцете си четиво, което надхвърля рамките на познатата криминална литература.