— Защо мълчиш, Кенан? — попита тя. — Какво чакаш?
Погледнах с тъжна усмивка жена си.
— Чакам вдъхновението, Джавидан. Няма ли да дойдеш до пианото? — Усмихвайки се объркано, жена ми се приближи. А аз продължих: — Застани в този ъгъл на пианото, Джавидан… Постави една върху друга ръцете си на това място… После положи странично лицето си върху ръката си.
Продължавайки да се смее, Джавидан изпълняваше, каквото й казвах.
— Караш ме да имитирам позите на модел за рисуване, какъвто ти си представяш, Кенан…
Не отговорих директно, придвижих малко встрани главата й, галейки я по бузата. При това положение лунната светлина падаше по-добре върху лицето й, кестенявите й коси изглеждаха почти светлоруси.
— Ще ме слушаш как свиря, без да променяш позата си!
— Смешна и притеснителна поза, но щом така искаш. Ще работиш ли?
— Мисля…
Спогледахме се с Джавидан и се засмяхме. Възнамерявах да продължа с новата мелодия, върху която се мъчех от няколко дни. Но нищо не се получи. След кратко колебание подхванах една от старите си мелодии — подпряла глава на пианото Ламия я беше изслушала през първата вечер, в която дойде в стаята ми. Тъкмо да я изпълня за втори път, и навън пролая куче. Унесено, като в сън, пророних:
— Дошъл е Кузгун, Грозденце.
Джавидан издаде лек звук на изненада. Повдигайки главата си, погледнах смаяното й лице. Тя, без да придава особен смисъл на думите ми, се смееше. Преди четири лета на този пасаж Ламия беше заплакала. С гневна безнадеждност затворих пианото.
— Хайде, Джавидан… Да пообиколим с теб… Това е за предпочитане.
Аз обичам Ламия.
Съществуват скрити болести; човек не може да определи къде и как са възникнали. Раните са тъй леки и деликатни, че наподобяват неясни, приятни вълнения; отровата им е сладка и радостна, като току-що започнало напиване. Болките са тъй глухи и смътни, че не може с точност да се определи къде са. От време на време от дълбините на тялото ти прииждат сподавени смътни оплаквания. За разрастващата се вътрешно болест, други признаци няма.
Любовта ми към Ламия е от този тип заболявания… Вече не виждам необходимост да крия истината от себе си.
В горещото обедно време се изтягам по гръб под шарената сянка на някое от терпентиновите дървета, покривам с ръце очите си, та да доведа в главата си още по-тъмна нощ и започвам задълбочено да мисля.
Вече нямам никакво съмнение. Аз винаги съм обичал Ламия. Тя беше малкото, злощастно момиче. Аз съм егоистичният, невъзпитан, опиянен от успеха, славата и щастието, дошли подир дълги години на лишения и безнадеждност, аз съм нещастник…
Имах нови възгледи за любовта и щастието… Съобразени с нерешителните и самодоволни теории на притворената, аристократична среда, в която наскоро бях навлязъл… Любовта бе нещо, което непременно вървеше с красотата, успеха, славата, богатството, изневярата. Възможно ли беше един извисен човек да обвърже сърцето си с простодушното, горкичко Грозденце и да му посвети живота си? Демонстрирайки чрез начина си на живот, чрез възгледите си, чрез думите си, че принадлежа към друга среда, естеството на моята душа си бе останало като на бедното и ненаситно дете, израсло с иляхи33 в тъмното Теке на Тилкилик, с прекрасния ней на Шеми Деде. Детето на лозята, което още на шестнайсет години, великодушно и категорично, като възрастен човек, се отказа от първата целувка на Лейля, което мъкне с години по тези земи гордото и самотно отегчение на душата си…
Отдръпвам ръце от очите си, наблюдавам бавните обиколки на Керем. После отново покривам очите си и размишлявам, докато слушам стенанието на водното колело, кристалния звук на изливащата се в каменния басейн вода: вероятно за тази любов има и други причини. Аз съм човек с болна фантазия — вечно изпитвам носталгия по далечни места, копнеж по невъзможното щастие. Дали обичам толкова много Грозденцето сега, защото безнадеждно съм го изгубил?…
Може би повече изобщо няма да видя Ламия… Ще умра, без още веднъж да видя как ми се усмихват нейните меланхолични зелени очи, без да прокарам ръка по спусналите се върху широкото й чело изящни руси кичури… Жалко!…
Надигам се бавно от мястото, където лежа, и поемам към басейна. Срещаме се с Керем. Животното внезапно спира, гледа ме вглъбено с големите си жълти очи, сякаш ме разбира и жали…