Кенан бе от онзи зачезващ вид творци, които затварят живота си в своя необичаен духовен свят завинаги. Той, който в ранната си младост изглеждаше отстрани тъй несмислен, вял, безжизнен, беше открил в своя втори свят нестихващо тайнствено вълнение, полувъображаемо опиянение. За пръв път Кенан успя да проникне в този въображаем свят, докато в Зейбек Пънаръ слушаше как свири на своя ней Шеми Деде. Възрастният му приятел пък беше друг тип смахнат фантазьор. Имаше си навик. Подхванеше ли да свири някоя песен, най-напред казваше текста й и описваше смисъла му: „Гледай, синко, луната изгрява… И влюбената луна хваща пътя на босоногата, с непокрита глава любима… Любимата вече трябва да се пробуди… Защото отсъстващият от съня й любим присъства в прегръдката й… Ти още не знаеш, Кенан… Човек затъжи ли се много за любимата си, той не вижда нищо друго, освен мечтаното лице. Представяй си сега всичко това и слушай… Инак, синко, ще чуваш като козите ми…“
Деде не пропускаше тълкуванията дори когато предстоеше да импровизира без текст, без думи класическа инструментална турска музика, дори когато се канеше да изрази чрез нея едно-единствено чувство: „Гледай, сега за теб ще извикам овцете… Затвори очи… От отсрещната планина ще се спуснат стада… При изворите любимите ще пият сладостно вино… Влюбените ще миришат, както се мирише зюмбюл, косите на изгорите си. Докато свиря, мисли за това. Вдъхвай мириса на зюмбюлите…“
През есента започваше да се заоблачава, по небето заброждаха облаци, пред вятъра се разлетяваха листа… Полюляваха се пожълтелите асми и плодовете по клонаците на вече съхнещите дървета, съхнеше върху рогозките на земята сякаш позлатеното грозде, по пътищата несекващо се нижеха каруци, кавалкади от впрегатни коне, претоварени с пълни кошове грозде. Тъкмо в тия последни дни Бозяка се разведряваше. Наоколо не се чуваше друго, освен веселие, смях, песни. До зори в лозята ечеше музика, играеха се хора, по пътищата се разминаваха хора с факли.
Всички малки любовни тайни, останали скрити през лятото, излизаха наяве.
Младото момиче, тайно подхвърлило цвете на озовал се край лозето или край пътя младеж, кокетно позволило младежът да целуне връхчето на пръста й през разделящите двойката лози, привечер се изпълваше с отчаяна смелост. Защото, за да види отново любимия, трябваше да изчака осем-девет месеца. Време за кокетиране повече нямаше.
Насред изпълнените с трънаци просеки, под дървесата, несмогващи вече да скрият червените, бели и сини въздушни йелдирмета, се разменяха клетви за вярност, целувки за раздяла, вързани с панделка кичури.
През тия последни дни Кенан изпадаше в дълбока нега. Неочаквано остро за възрастта си усещаше повтарящата се тъга на есента, на гаснещите, избледняващите, забранените неща.
Шеми Деде всяка година намираше Кенан по-отраснал, а страстта му към музиката — по-силна.
Беше се появил сгоден случай. В една от съседните къщи се бе нанесъл чиновник от Режията, който прекрасно свиреше на цигулка. Месут бей бе усетил, че Кенан има и вкус, и талант, и бе започнал да му дава уроци по няколко часа седмично. Момчето напредваше с невероятна бързина.
Щом Саиб бей узна, че Кенан свири на цигулка, се разбесня. И занарежда: „Най-сетне крушата падна под крушата… Най-сетне всичко си дойде на мястото… Излъгах ли, като твърдях, че от туй момче човек няма да стане? Що срам съм брал от учителите му… При всяка среща ми се оплакваха… Едва-едва преминавал в горния клас… И то най-вече заради мен… Какво толкова, ако се посвети на уроците, а не на цигулката? Ама не, трябва да е достоен син на баща си… Вече си направих извода… Племенникът ми ще стане чалгаджия, ще свири развлекателни мелодии ведно с циганите по сватбите.“
Един ден, докато си пиеше сутрешното кафе с Мюнир бей, съсед по лозе, Саиб паша рече: „Знаете, че изпитвам голямо уважение и доверие към вашата висока култура… Ще ми се да обсъдя с вас, ваша милост, един важен въпрос… Няма начин да бъде вкаран в правия път Кенан, няма начин да го принудиш да се вслуша… Сигурен съм, от него човек не ще излезе… Едновременно с това си викам, нека пък грехът да се махне от мен… На седемнайсет е… С хиляди мъки тази година завърши гимназия… Знания у него не търсете… Моите Джемил и Сади в сравнение с него са учени като Платон… (Саиб паша бе изпратил единия си син във френско, другият в английско училище.) Безсмислено е това момче да бъде записвано във висше училище… Разправям ви аз, че трябва да бъде изпратено в някой военен институт по изкуства, от рода на фабриката «Зейтинбурну»9… Хем да изучи някое изкуство, хем в подобни места дисциплината е строга, военна… Разполагате с доста познати, ваша милост, в Истанбул… Ако помогнете с едно писмо до някого от тях… Да повикам момчето, вижте го и вие.“