Мюнир бей беше човек простодушен, благоразумен, но и малко в повечко откровен. Иронизираше поприкрито и с мяра присъщите на бащата и на дъщерята показност и дилетантщина по отношение на изкуството. Обичаше обаче и двамата. Бе истински враг на тяхното перчене, ала откриваше колко са щастливи да заблуждават повече себе си, отколкото другите, и съзираше в самохвалството им наивна, простодушна искреност.
Обсебеният от лозята си в Измир Мюнир бей не беше виждал приятеля си от сума ти време. Понякога от Вефик паша пристигаха писма: „Ще ми се за ден-два да се потопя в младежките спомени редом със стария си приятел, ще ми се за няколко часа да се потопя и във велеречивата история на руините в Аясулуу, с тяхното отколешно очарование“ — пишеше той.
Това лято бе намерил най-сетне сгода да осъществи желанието си — на път за Египет, във връзка с някакъв наследствен въпрос, се беше отбил от Истанбул за пет-шест дни в Измир.
— Тате, защо не дойде с мен… Такова нещо изпусна, че…
Вефик паша и Мюнир бей извърнаха глави към вратата за терасата. Джавидан стоеше в рамката на нощта, придаваща на красивото й тяло достолепието на скулптура, куршуменосивите орнаменти на асмата играеха върху лицето й, върху бялата й дреха. Стопанинът на дома пристъпи към младото момиче; привеждайки се, изрече с обиграна официалност:
— Принцесо, ще заповядате ли вътре за минутка… В качеството си на верен стар приятел на негово сиятелство баща ви имам за вас разкошен, владетелски подарък… Усмихвате се на израза ми „разкошен, владетелски“. Вероятно ценните дарове, получени от вас досега, са безчетни… Вероятно тези, които ви ги поднасят, неизменно се изчервяват и смутено признават, че тези дарове не са достойни за вас… Аз обаче, принцесо, съм изключително горд със своя подарък… Той е спомен, който остава завинаги, той е жив „шедьовър“, сътворяван цели седем години… Произведение, което ми позволява да демонстрирам способността на човека да създава живот…
Баща и дъщеря, споглеждайки се, прихнаха. От средата на масата Мюнир бей вдигна гравирана по края кристална чиния с чепка светлозелено грозде… Стопанинът на дома доближи чинията към лампата.
— Забележете, принцесо… Съществува ли в митологията легенда, описваща чепките с грозде, в която бихте могли да си въобразите по-сладко зелено от това?… Вгледайте се във вътрешността на зърната. Имат от три, до четири прозрачни семки, приличат на елмазени късчета… Излъчват, сякаш породено от недрата на изумрудите сияние… Това грозде, плод на седемгодишния ми труд, с ваше позволение ще носи вашето име… Човечеството ще го познава под името „Принцеса Джавидан“…
Мюнир бей продължаваше да говори с едва доловима ирония в погледа си.
— Сега ще разберете защо нарекох подаръка си „разкошен, владетелски“. И бисерът, и изумрудът следват своя отреден живот, без значение колко е продължителен… „Принцеса Джавидан“ обаче ще се връща към живота и на следващата година, и на следващата година, и през следващия век, с една дума, докато свят светува… Ето, всяка година в края на лятото ще се ражда в такава прекрасна нощ и ще продължава живота си…
Джавидан откъсна малка част от върха на чепката. И смеейки се, я закичи върху яката си с карфица.
Изоставиха експозицията на гроздето и пак излязоха на терасата. Вефик паша попита дъщеря си:
— Къде ходи, Джавидан?
— Стигнах до другия край на лозето. Фантастично е, тате, да вървиш в лунната светлина сред лозята… Не съм го и подозирала… Земята е гола от край до край, обезлесена е… Единствено късите сенки на подредените в редици лозови чукани… И изведнъж откъм отсрещната страна се разнася звук на цигулка… Зазвучава прочутата композиция „Тъгата на ориенталската нощ“… А изпълнението, тате, бе изключително…
Поклащайки бавно глава, принц Вефик заобяснява:
— Не ми се вярва да е било чак „изключително инструменталното изпълнение“… Луната, струва ми се, е повлияла върху твоята „впечатлителност“… — И се обърна към Мюнир бей:
— Огромна популярност си спечели „Тъгата на ориенталската нощ“… Където и да ида, все нея чувам… Представи си, въртят я на грамофон дори по кръчмите и кафенетата… Въпреки това тази „музика“ стои малко странно спрямо декора алатурка в Арапдере…
Стопанинът на дома отвърна: