Выбрать главу

Шеми Деде, поклащайки глава, каза:

— Хайде, детето ми, наистина си заслужава.

Като минаваше покрай трапезата, мюфтията шегаджия с плътен, дрезгав глас бе подхванал нова история: „Едно време във Филибе имаше един дервиш Хидайет, Аллах да е милостив към него… Та той, извинете ме, караше да танцуват не магарета, а змии… Змия танцува ли? Аллах ми е свидетел, че хвърля гьобеци като танцьорките със златни ресни и пайети… Един ден…“

Топал Хафъз беше лозар, известен със своята чудатост и подражателски умения. Хората от Бозяка бяха променили поговорката „Без Камбер20 сватба не може“ в „Без Хафъз веселба не става“. Да кара „магарето да танцува“ бе чудатост, която Топал Хафъз бе открил през последните години. Възсядаше магарето с дълга сопа — на единия й край връзваше чепки грозде с листата.

Когато животното подушеше чепките грозде, започваше да повдига носа си и да движи горната си устна. Точно като си отваряше устата, чепките се олюляваха на две страни и животното с някаква странна, лакома усмивка върху отворената си потреперваща паст, разклащаше глава, полюлявайки я също в двете посоки.

После Топал Хафъз протягаше сопата, чепките грозде започваха да се движат… И магарето, хармонизирайки краката си с движенията на чепките, ги следваше. Накрая той бавно издигаше гроздето във въздуха. Животинчето, разбирайки, че само с повдигане на главата си няма да успее да достигне чепките, се изправяше на задните си крака и започваше, люлеейки главата си, да кокетничи, да трепери като при кючек. Докато продължаваше този направляван ловко от Топал Хафъз необичаен танц, звучеше музика, чуваше се теф21, извисяваха се възгласи „Жив да си, Хафъз!“, понякога дори магарето се включваше с безнадеждния си рев в тази хармония.

Тази вечер Топал Хафъз беше обогатил още повече „изкуството си“ — на главата си беше турил алена кърпа от креп, на врата си бе вързал на огромна фльонга забрадка. Докато го наблюдаваше отдалече, до ушите на Кенан достигна лек смях. Извърна глава. Малко по-нататък съзря Ламия. Девойката, за да вижда по-добре, се бе покачила върху голям камък.

Кимнаха си, засмяха се.

— Хубаво е, нали, Ламия ханъм?

Грозденцето доста се забавляваше.

— Има ли по-красиво нещо от това? — отвърна Ламия.

Смеейки се, Кенан се бе приближил до нея.

— Сравнението е малко неподходящо, но… луната на Бозяка… Тази фантастична вечер… Мисля, че се случва веднъж в годината…

Боровете изглеждаха още по-високи, кориите — още по-обширни, лунната светлина бродеше със своите бели нощни привидения из дълбините на тъмносивите сенки.

Кенан посочи към златистобялата поляна, провиждаща се между дърветата.

— Не мога да проумея, така да се затвори човек сред сенките на дърветата в подобна лунна вечер. Искате ли — каза той — да ви заведа на разходка, Ламия ханъм?

Девойката сведе глава.

— Вие знаете — отвърна тя.

Каквото и да кажеше, каквото и да поискаше този придобил от една година загадъчно значение в живота й човек, все този отговор щеше да му дава Ламия.

Тръгнаха откъм края на порутена стена. Преди малко Кенан бе посочил към долината, където луната изглеждаше най-ясна и най-бляскава. Но без да произнесе и дума, те поеха в обратната посока, свърнаха по един от водещите към лозето пътища.

Отначало вървяха бързо. После постепенно забавиха крачка. Движеха се много близо един до друг, но ръцете им изобщо не се допираха.

Кенан й разказваше за Европа, за Истанбул, Ламия мълчаливо го слушаше.

Стигнаха до някакъв разклон и Грозденцето внезапно спря. Гледаше със срамежлива усмивка Кенан, искаше нещо да попита.

— Искате нещо да кажете ли, Ламия ханъм?

Девойката с боязливо колебание изрече:

— Спомняте ли си това място, Кенан бей?

Кенан се оглеждаше наоколо, мъчеше се да проумее какво иска да му каже.

— Миналата година една вечер се бяхме върнали в лозето от тук… С нея вървяхте отзад.

Младият мъж, разколебан, се опитваше да се сети и засмивайки се, каза:

— Да, спомням си…

— Може би беше същата нощ миналата година, Кенан бей… Тук пак беше така светло. Сенките на дърветата пак стигаха до стената на тая порутена кула.

Накланяше глава към рамото си, съзерцаваше стената и с радост, и с тъжна мечтателност в зелените си очи. Сякаш не й бяха останали сили да продължи по-нататък. Държеше отпуснати ръцете си, тежка умора се бе сгромолясала върху дребничкото й тяло.

вернуться

20

Робът на халиф Али. — Б.пр.

вернуться

21

Теф — източен ударен инструмент. — Б.пр.