— Далече ли отивате, сестро? — попита Макбуле.
— Отивам в Кютахия — отвърна Ламия.
— Ах, колко хубаво… И ние отиваме там… Сама ли пътувате? — попита Макбуле.
— Да…
Учудена, Макбуле каза:
— Съвсем сама ли?
— Не… С един жандармерийски капитан.
— Онзи с козята брадичка и проядените зъби ли, дето пътува във вагона на татко…
Светлокестенявата жена сбърчи вежди и изрече:
— Макбуле!…
Неочаквано Макбуле се изчерви и през смях каза:
— Е, да не обиждаме напразно… Баща нямате ли?
— Не, той е познат на чичо ми… Отива по някаква работа в Кютахия…
— Тогава всичко е наред… Как ви е името?
— Ламия…
— Моето е Макбуле… А на леля Наджие (беше погледнала към нея) е Наджие… Леля Наджие си направи операция в Измир… Сега я водим при майка й. Моята майка почина миналата година в Измир… Съпругът на другата ми леля е чиновник в Кютахия… И баба живее там… Татко си взе три месеца отпуск… Изобщо не съм виждала Кютахия… Леля Наджие много хвали града… Страшно се радвам… Ще се видим в Кютахия, нали? А, ето го и татко… Той е заедно с вашия капитан с козята брадичка.
На тази гара влакът бе спрял за по-дълго. Мъжете се спускаха към кея, за да се поразтъпчат, покрай вагоните обикаляха продавачи на вода, на симид и портокали.
До капитана Ламия видя едър, с дълги мустаци солиден майор. Имаше позагрубяла мургава кожа и великолепни черни очи. Беше се подстригал нула номер. Якият му врат се беше надиплил на гънки отзад на тила. Влачейки по каменната настилка на кея извитата си сабя в кожен калъф, той стигна до техния вагон и се спря. Купи на Макбуле и Наджие фъстъци и сухи плодове, пъхнати в голям книжен плик. И капитанът се бе амбицирал — почерпи Ламия със сладък чьорек25.
След като изгледа застаналата до дъщеря му Ламия със суров и бегъл поглед, майорът дръпна приятеля си за ръката. И разговаряйки, се отдалечиха.
Ламия виждаше как капитанът, ръкомахайки, говори и как майорът честичко извръща глава към вагона им. Младото момиче, макар да не ги чуваше, разбираше, че приказват за него, лицето му запламтя, взе да се притеснява от онова, което той би казал на Макбуле.
Влакът отново бе потеглил. Макбуле и Ламия се бяха разприказвали фамилиарно като приятелки от сто години. Ламия постепенно забравяше самотата си, разведряваше се от забавните глезотии на тази приятелка, дарена й от случайността.
Макбуле я попита защо плаче от часове, опряла главата си в края на вагона. Ламия засрамено отричаше и смеейки се, каза: „През прозореца ми влезе дим в очите.“
Не че Макбуле й повярва. Но забелязала знаците, които й правеше с очи и вежди Наджие, се отказа да настоява повече пред приятелката си.
Настъпи вечерта. След малко влакът щеше да спре в Ушак, пътниците щяха да се настанят по хотелите, за да изкарат нощта. Макбуле предложи:
— Да кажа на татко да ни настанят тази нощ в една стая, ти и бездруго си сама. Ако сме заедно, ще си бъбрим… Няма да се притесняваме.
Половин час по-късно те се намираха в пълното със сандъци и бохчи сумрачно фоайе на занемарен хотел.
Макбуле бе придърпала баща си в един ъгъл и нещо му говореше. Ламия забеляза, че майорът внезапно трепна и погледна към мястото, където се намираше тя. Възрастният офицер бърчеше вежди, по резките движения на главата му ставаше ясно, че дава отрицателен отговор на дъщеря си. Макбуле с някакъв напомнящ на бунт жест извика при тях застаналата по-встрани Наджие и привела високото си тяло, тя се приближи и тихо заговори нещо…
Краката и ръцете на Ламия трепереха, сърцето и биеше силно. Макар във фоайето да бе почти тъмно, тя не си бе вдигнала печето.
Чудейки се какво извинение да измисли, каква лъжа да изрече, Макбуле отиде при Ламия. Но като забеляза, че плаче под спуснатото върху лицето й пече, не пророни и дума. Само стисна ръката й и каза:
— Горката ми приятелка.
Ламия прекара нощта сама в тясна, с нисък таван стая. На другата сутрин не се видя във влака с Наджие и Макбуле. Майорът ги бе настанил в друг вагон.
IV
По-големият вуйчо на Ламия, Ръза бей, беше бивш майор от кавалерията. Преди двайсет и пет години, вследствие на някакъв политически проблем, бил отстранен от служба и заточен в Кютахия.