Вещите вече бяха разтоварени, бяха пристигнали и самите наематели.
— Виж я как са надува тая, младата жена, на кокона прилича.
— Коприненият й чаршаф е хубав, но ако не носи кюлоти под него, на, значи от нищо не разбирам.
— Горката бабушкера, пъхнали й в ръката стенен часовник, по-тежък от нея самата…
— Вижте тоалета на бащата. Куцият просяк пред джамията е десет пъти по-чист.
— Ах, погледнете само очите на офицера… Леле, колко са изпъкнали… Ако човек ги сънува, ще се изплаши…
Заради настояванията на Махмуре Ламия бе оставила плетката и без всякакво желание се бе приближила до прозореца.
„А!“ — възкликна тя, зървайки офицера. Беше възрастният майор, когото преди два месеца случайно бе срещнала във влака. В този момент в една от стаите без пердета на горния етаж пуснаха грамофон, зазвуча музика.
Като вдигна глава, Ламия съзря пълничката дъщеря на майора. Превземайки се, Макбуле танцуваше, оглеждайки се в подпряно на стената огромно огледало.
През смях Махмуре каза:
— Слава богу, харесват ми, изглежда, са весели хора… Утре, да даде Господ, ще трябва да им кажем „Добре дошли“…
VIII
Новите съседи наистина бяха весели, приветливи хора. Въпреки умората от пренасянето и настаняването, същата вечер немалко се смяха, немалко се веселиха. Сенките на разчорлени жени се боричкаха и гонеха върху чаршафите, опънати набърже по прозорците вместо пердетата.
Хурие ханъм, която след вечерната молитва моментално си лягаше, тази вечер не се отделяше от прозореца. „Много се забавлявах, ей богу, все едно, че съм гледала карагьоз27“ — казваше тя.
По някое време пак пуснаха грамофона. Една след друга, около двайсетина пъти прозвучаха песните „Мъжът от Коня“ и „Олеле, аданецо“.
Семейството на Ръза бей се сближи с новите съседи буквално за два дни.
Ламия не бе забравила поведението на майора във влака. Не посещаваше новите съседи, а когато идваха те, се оттегляше в стаята си под предлог, че е уморена или че има работа. Макбуле бе разбрала защо страни Ламия.
Веднъж, когато заедно с леля си Наджие бе дошла на гости на Махмуре, се качи в нейната стая и без да се нуждае от каквито и да било предисловия, каза:
— Разбирам защо страниш от мен. Отбягваш татко, нали? Получих разрешение от него… Виж, остава ми само месец… После заминавам за Измир…
Ламия се изчервяваше, колебаеше се и не намираше какво да й отговори. Пълничката Макбуле, която и пет минути не можеше да мълчи, без да се сборичка със стоящия пред нея, прегърна Ламия и смеейки се необичайно фамилиарно и целувайки я по бузата, взе да я разтърсва и да я заплашва.
— Ако продължаваш да се опъваш, ще кажа каквото знам… Ще се намеся! — казваше тя.
Ламия се сприятели с това чистосърдечно, весело и щуро момиче. Започна, заедно с Махмуре, да отскача от време на време у тях. Веднъж дори срещна случайно в калдъръмения двор майора. Понечи да избяга. Макбуле я подразни, хвана я за полата и насила я накара да целуне ръка на баща й.
Най-голямото удоволствие на Макбуле беше да пуска грамофона и да танцува на кабаретна музика или кючек.
Понякога и Махмуре се впускаше да танцува с нея, танцуваха една срещу друга, пускайки пак и пак една и съща мелодия.
Един ден Махмуре зърна в шкафа напрашена кутия с плочи.
— Тези защо никога не ги пускаме? — попита тя.
— Тия за нищо не стават — отговори Макбуле. — Тате ги намерил евтино и ги купил… Някои са повредени, някои — деформирани…
Махмуре бе полюбопитствала да види какво представляват. Забърсваше с парцал прахта от тях и една по една ги слагаше върху грамофона.
Действително плочите бяха повредени. Част от тях издаваха объркано, леко провлечено стенание, други започваха като музика, изпълнена от безупречен оркестър, след което изведнъж звукът се променяше и започваше да вие с пронизващ ушите злокобен глас, като животно, което го колят.
Махмуре пускаше всяка плоча по четири-пет пъти, след което слагаше нова.
От една от тях заприижда нежен звук на цигулка, ефирен като звуците, които чуваш насън, неясен като вехт спомен.
Махмуре се канеше да спре и тази плоча. Една ръка обаче неочаквано я хвана за китката.
— Тази я остави, како…