Тъкмо тогава Ламия бе осъзнала колко много я обича този праволинеен, суров възрастен военен и бе започнала да го съжалява.
При все че по никакъв начин нямаше да привикне с тази любов, тя я приемаше като унизителна житейска необходимост.
XIX
Беше гореща, тъмна септемврийска вечер. След вечеря се бяха настанили в горната софа и бяха отворили страничните прозорци с надежда да полъхне малко вятър.
Върху разположената в средата маса светеше лампа с абажур.
Полуизлегнал се в единия край на широкия диван, Кемал бей четеше вестник и в същото време леко полюшваше в скута си заспалата Мебруре. Тя вече бе станала на годинка и половина и бе се привързала към майора повече, отколкото към майка си. Пред него тъгуваше, пред него се глезотеше: разплачеше ли се, докато не я прегърнеше и не положеше главичката й на рамото си, не млъкваше, с мъничките си пъргави пръстчета скубеше дългите му, къдрави мустаци.
Беше привикнала като малко котенце вечер да заспива в прегръдките на Кемал бей. Облягаше русата си къдрава главица на врата му и не го оставяше на спокойствие.
Седналата до масата Ламия — по лицето и русата й коса пробягваха червените отблясъци от абажура на лампата — шиеше.
Готвачката леля Емине, изправила се пред един от отворените прозорци, сочеше към градината. Макбуле, която, пораствайки, ставаше все по-голяма лудетина и все по-палава, се бе покачила на наровото дърво, за да набере нарове. Безобразничеше — смееше се, пееше, хвърляше обелки от нарове и клонки в софата, — разтърсваше от време на време клоните, за да разтревожи и накара леля Емине да се развика, и крещеше: „Ох, падам… Помощ!“
Тъкмо когато след строгия укор на Кемал бей слезе от дървото, на вратата се похлопа. Макбуле викна към леля Емине, която се готвеше да се спусне надолу:
— Не идвай, аз ще отворя.
Вдигайки очи от вестника, Кемал бей попита:
— Кой може да е?… Бихте ли погледнали Ламия?
Младата жена, оставяйки дрехата, която шиеше върху масата, се надигна. Внезапно откъм градината се разнесе ужасяващ писък.
Надвесилата се през прозореца леля Емине, разклащайки свещника в ръката си, започна да крещи:
— Бейефенди, елате бързо… Някакъв е прегърнал Макбуле ханъм!
Майорът бе скочил, бе оставил Мебруре на дивана, и се бе втурнал надолу.
След онази случка Ламия бе като наплашена. Чуеше ли писък, шум, мигом се разтреперваше, краката й се подкосяваха, тялото й настръхваше.
Все още продължаващите писъци на Макбуле и тревогата на леля Емине до такава степен я стреснаха, че не бе в състояние да направи и крачка, покри лицето си с ръце и рухна на стола.
Надвесилата се отново през прозореца готвачка изненадано се обърна към нея:
— Ханъм… Елате тук де… Мъжът, прегърнал Макбуле, май е някакъв гостенин… Ама че работа! И бейефенди го прегърна.
Лека-полека Ламия се посъвзе и се отправи към прозореца. Но нищо не видя. Явно всички моментално бяха влезли вкъщи. Приказвайки и смеейки се, вече се качваха по стълбището.
Ламия се втурна към една от страничните стаи, бутна вратата и се заслуша.
С висок глас Кемал бей укоряваше Макбуле:
— Аллах да те накаже… Крещи ли се така?… Направо ни побърка.
Макбуле, смеейки се глезено, отговори:
— Ех, и ти татко… Само си търсиш повод да ме кориш… Какво да правя… Като го видях изневиделица, се уплаших. Не се сдържах…
Към разправията между бащата и дъщерята се включи и някакъв мъжки глас.
Ламия открехна вратата и погледна. До масата стоеше облечен в черно висок мъж. Лицето му бе обърнато на другата страна.
Единствено по отблясъка от лампата забеляза, че е със светло кестенява коса.
Кой ли беше мъжът, когото Макбуле посрещна тъй радостно, а съпругът й покани тъй фамилиарно в горната софа? Знаеше, че не биха я забелязали в тъмното, и затова се приближи още повече до вратата — слушаше ги и ги наблюдаваше с интерес. Разговаряха прави край масата. Майорът, поставяйки ръце върху раменете на госта, питаше:
— Хайде, разказвай… Кой вятър те довя тук? Ядосвам се на Макбуле, но и аз съм не по-малко смаян от нея… Кога пристигна в Кютахия?…
През това време, дърпайки го за ръката, въпроси задаваше и Макбуле:
— Как е леля ми?… Бюлент как е?… Калфата29 как е?
Гостенинът се смееше весело и звучно.