— На кого да отговоря?… Потърпете… Нека си поема дъх.
Беше се поизвърнал, докато изричаше това. Светъл, младолик, избръснат мъж. Говореше бързо, весело, закачливо, сякаш непрекъснато се шегуваше:
— Преди два часа пристигнах в хотела… Но каква умора… Щях да ви потърся утре… Срещнах обаче някакъв човек, знаеше къде е къщата ви… Приятно е, та има ли по-лесно от това да откриеш човек в малък град…
— Защо не дойде направо у нас?
— С приятели съм. Не можех веднага да се измъкна…
— Дълго ли ще останеш в Кютахия?
— Това го знае единствено Великият Аллах. Вероятно няколко години…
Макбуле отново бе закрещяла радостно, бе започнала да пляска с ръце; след като отново я скастри и успя да я накара да млъкне, баща й попита:
— По работа ли дойде, Ведат?
— Не по работа, вуйчо, в отпуск съм.
— В отпуск ли?… Шегуваш ли се с мен?
Младият гостенин се смееше:
— Ти се шегуваш с мен, вуйчо… Можеш ли да помислиш, че бих дошъл тук по работа?
— Тогава?…
— Тогава… дойдох принудително… По-точно, доведоха ме… Тук съм на заточение, аз и още неколцина приятели, вуйчо…
Макбуле пак изпищя. Кемал бей смаяно и подозрително говореше:
— Заточение ли?… Не е възможно.
Гостенинът, в своя си забързан и жив стил, продължи весело и безучастно, сякаш разказваше за някоя забава, за някоя сватба:
— Има ли нещо невъзможно в тая страна, вуйчо?… Заточен съм тук… Не вярвате… Понеже го говоря с усмивка ли? Такъв ми е характерът… Не на заточение, на бесилото да ме пратят, да не дава Господ, пак ще се държа по същия начин… Не е за описване как пристигнахме… Придружаваха ни неколцина жандармеристи и един свестен капитан… Някои от другарите ми се измъчваха… И аз, естествено, не бях доволен… Но като ти се случи… Какво да се прави, хъката-мъката… Ще се изтърпи… Нямах избор, обърнах цялата работа на шега… Едни закачки, едни веселби, не е за разправяне!… Моята пресилена приповдигнатост, ей богу, зарази и другарите ми. Жизнерадостното настроение, вуйчо, е нещо твърде истинско, ей богу… Със смях излекувах някои свои болежки. Човек, като се засмее, сърцето и дробовете му се задействат, живва тялото му, оздравяват дори стомахът и бъбреците му… Веселостта сто на сто помага, най-вече при заболявания, свързани с нервната система… Накратко, описваното от писателите като най-голяма трагедия пътуване към мястото на заточението ние го обърнахме на сватбено шествие… Още преди да сме се отдалечили достатъчно от Истанбул, приобщихме към нас и жандармеристите… Особено капитанът, какъв симпатяга, боже мой!… Когато на гарата дойде време да ни предаде на други, как само ме погледна. Преди малко, като ни оставяше в полицейския участък, ме прегърна. Ако не ни беше неудобно, и двамата щяхме да се разплачем. Накратко, организирахме си едно бодряшко пътуване… По пътя се отбивахме в няколко града. Чуеха ли, че сме заточеници, хората захвърляха всичко и тичаха, за да ни видят. Из праведните места няма наслада, няма забава, няма живот… Пристигнат ли заточеници, си мислят, че са пристигнали я театрални артисти, я фокусници… Като се каже заточеници, са навикнали да виждат дългобради мъже, смазани от умора, с удължени от огорчение лица и със смачкани дрехи… Направо се смаяха, като ни видяха… Накратко, пътувах не като заточеник, а като някой валия30 или мутасарръф…
Нехайната веселост на госта им бе заразила не само бащата и дъщерята, а и наблюдаващата ги иззад вратата Ламия. И тя се смееше ведно с тях. Беше се досетила кой е светло кестенявият младеж. Знаеше, че Ведат е от Истанбул, лекар е, и е син на сестрата на майора.
Макбуле, която не бе виждала братовчед си от пет-шест години, често го споменаваше и разказваше невероятни истории за него.
През това време пробудилата се от гълчавата Мебруре, придържайки се за дивана, се бе изправила и разтърквайки с юмручета очите си, се беше разплакала. Младият лекар внезапно се обърна към нея и изненадано попита:
— Я, кой е това?
Но разбра кой е това още преди да получи отговор; хвана детето за ръчичките, вдигна го във въздуха и викна:
— Не може да бъде, не може това да е чародейката, наречена Мебруре.
Малката все още си криеше личицето, не се забелязваше нищо друго, освен бухналата й по време на съня къдрава руса коса.
Едва тогава майорът и Макбуле се сетиха за Ламия. Кемал бей се огледа.
— Къде ли се е мушнала Ламия?