— А-а, виж ти, наистина забравихме майка ми… — извика Макбуле.
Откакто Ламия се омъжи за Кемал бей, Макбуле я наричаше „како“. Но няколко пъти на шега й бе казала „мамо“. Тази дума толкова бе харесала и на двете, че въпреки протестите на Кемал бей бе започнала да я нарича „мамо“.
— Ламия… Ламия… — викаше майорът, но не намирайки смелост да му отговори, тя се колебаеше.
Предусещайки, че е в стаята, Макбуле изтича, хвана я за китките и насила я измъкна в софата. Кемал бей я представи с една дума:
— Вуйна ти…
Доктор Ведат се смая, като видя пред себе си съвсем млада жена, почти момиче, със стегнато сплетена руса коса и с несмели, потрепващи между миглите й очи. Дори не се въздържа и леко се засмя.
— На Макбуле не й е неудобно да ви нарича „мамо“, но аз не се осмелявам сега да ви целуна ръка в качеството ви на „моя вуйна“.
Майорът, взел от прегръдките на Ведат започналата да капризничи Мебруре, отново се беше настанил на дивана. Младият лекар бе заел стола до масата, на който преди това бе седяла Ламия, а Макбуле и Ламия седнаха на столовете до прозореца.
— Разправяй, младежо — обади се Кемал бей. — Какво направи, за да те заточат в Кютахия?… Ти с политика май не се занимаваш… Работиш в болницата…
Гостенинът, забавлявайки се, сякаш разказваше приказка, заразправя за сполетялото го нещастие:
— Нищо, ей богу, не е нищо значително… Свързано е с карагьоз… Новата ми вуйна ще ме укори, но рано или късно ще се разбере какво се случи… Ето защо ще говоря, без да се притеснявам… Знаете, че понякога обичам да се шегувам и забавлявам малко повечко… Понякога се налага да седя затворен в болницата дни наред, занимавам се със страданията, с болките, с раните на хората и душата ми започва да страда… После, измъкна ли се навън, ставам като луд за връзване… Една вечер бях поканен на едно място и играх Карагьоз31…
Майорът, който рядко се смееше, не се сдържа и шумно се разсмя:
— Играл си Карагьоз ли? Ти?… Докторът… И такива умения ли имаш?
Продължавайки в същото бодряшко настроение, Ведат отговори:
— Какво да се прави, в тая страна един ден не прилича на другия… Трябва всичко да умееш… Ако се задържа в Кютахия например и после не си намеря работа, може би ще играя в карагьоз…
— Аллах да те пази… Няма да те разубеждавам…
Макбуле направо се превиваше от смях. И Ламия бе се надигнала от мястото си и бе седнала близо да Ведат.
Младият лекар се приведе към нея.
— Ако имате желание, някоя вечер ще поиграя и за вас… Само малко да си отдъхна. — После продължи: — На гощавката присъстваха десетина от важните истанбулски персони, имаше и три-четири жени… Не си мислете нищо лошо, бяха все зрели госпожи… Онази нощ ме бяха обзели изцяло веселостта и лудостта ми. Същия ден бе починал любим мой приятел, когото бях лекувал. Защо се чудите?… Колкото е по-тъжно сърцето ми, толкова повече нараства веселостта ми… Въпрос на характер… Хрумна ми една закачка. Веднага намерих малко боя и парче картон… Нарисувах набързо три карикатури… Бива ме донякъде и в рисуването… Всичко стана съвсем точно, като пригодих и завеса в един ъгъл на салона… Нея нощ накарах присъстващите да се превиват от смях… Не играх „Окървавената топола“ или „Забавлението на Ялова“… Има едно хубаво нещо — „Черните звезди“, опера алафранга с цигулка и пиано… Доста е популярна в Истанбул… Взех я на подбив… Композиторът също бе там… От нашите приятели е. И той се посмя заедно с всички, ама и се ядоса… Бяха минали осем дни оттогава… Веднъж пак ме поканиха, но на друго място. Отидох, естествено. Гледам, и един от министрите също е там… Цяло шествие от смешници му се мазнеше… Настроението ми се бе изпарило… Търсех повод да се измъкна… Някакъв зевзек обаче се обади: „Ефенди, наредете на вашия покорен раб да изпълни ролята на Карагьоз… Доста ще се позабавлявате!“ Внезапно кипнах. Прекрасно е да играя Карагьоз, за да забавлявам приятелите си. Но да се смесвам с тия смешници, да забавлявам министъра… Канех се да кажа нещо пиперливо. Министърът обаче в тона на онзи глупак рече: „Хайде, Ведат бей, да видим вашите умения!“ Дявол да го вземе… „Ефенди, ако ме удостоите с честта да дойдете в болницата, ще видите моите умения“ — отговорих му аз… На всеки човек такъв отговор му е предостатъчен… Но той не схвана смисъла на думите ми и продължи да настоява със странно нахалство. Мислеше ме за някой от подмазвачите около него, не знаеше колко ехиден и горд човек съм… Казах си: „Карагьоз ли искаш?… Ще ти дам такъв урок, та да се научиш!“ Минах веднага в съседната стая. Нарисувах карикатура на мъж — много висок, с дълги уши, с дълъг нос и дълга остра брада… Точно като министъра… После изрисувах няколко от съучастниците му и накрая метресата му — една дебела полякиня… Епизодът отразяваше съвсем скорошен позор на министъра… Вече бях намерил покой, изцяло се забавлявах със собствената си духовитост и от време на време поглеждах през завесата. Ужасна вихрушка завладя зрителите, министърът, правейки се, че не забелязва, също се смееше. Но какъв горчив, какъв злобен смях, божке мили — лицето му бе прежълтяло, обтегнатите му устни и брадата му потреперваха… казах си: „Ей, Ведат… Карагьоз се справя добре, но и на теб ще ти излезе солено като на министъра…“