Стискаше грубо Ламия в ръцете си, прегърна я насила и обикаляйки из стаята с нея, продължи да я умолява:
— Ведат ме обича, нали? Кажи!…
— Престани, Макбуле… Душата ще ми извадиш. От къде да знам аз?
— Какичко, по-близък човек от теб си нямам… Това само ти можеш да го знаеш.
— Аз ли мога да го знам?… Ти полудя ли, Макбуле?
— Ти си по-умна от мен, какичко… Какво да направя, за да ме обикне Ведат? Какво да говоря? Как да се обличам? Да е чужд, лесно… Отдалече ще му дадеш някакъв знак, ако ти е трудно… Ще изпратиш писмо и нещата ще се уредят…
Ламия не можеше да сдържа смеха си.
— Ти си по-голямо дете, отколкото мислех, Макбуле…
Придобило кураж от тия й думи, момичето я заля с нови молби:
— Какичко Ламия, агънцето ми… Ти го поразпитай… Да видим какво мисли за мен… Какво не харесва у мен… И аз ще се държа както той иска… А може пък, дай боже, и той да ме обича… Ще ми направиш ли това добро, какичко? Какво толкова… Ако ти обичаш някого, аз за тебе… Ах, ах, ах, какви ги говоря… Разкайвам се… И бездруго съм с половин ум, сега и той изчезна.
Ламия бе заявила открито на Макбуле да не очаква помощ от нея за тая работа. Младото момиче обаче не я оставяше на мира, насила я заключваше в някоя от стаите и с часове я принуждаваше да я слуша, плачеше и целувайки лицето и ръцете й, продължаваше да я умолява.
Беше измислила, след като спря да разчита на Ламия, комичен и опасен вариант. Да пусне в джоба на Ведат писмо, да изпрати съобщение по леля Емине и да поговори с братовчед си открито…
Ламия знаеше, че Макбуле няма да се спре пред подобна лудост, и се притесняваше да не се получи някоя срамотия. Всички вкъщи бяха започнали да забелязват необичайното поведение на момичето. Гневеше се, отнесено и невнимателно чупеше и хвърляше всяка вещ, която му се изпречеше, а останеше ли само, на висок глас четеше газели32. Сегиз-тогиз започваше да играе ролята на кокетна девойка пред Ведат. Без всякакъв повод се разкрасяваше, гримираше се и, държейки се странно, се опитваше да води с него сериозни разговори. Понякога Ведат изобщо не забелязваше тази й странност, а понякога се подиграваше с нея. Тогава на Макбуле й кипваше; и тази сцена, започнала като любовна, тя я приключваше с детинска караница.
От известно време Ведат лекуваше приятел на вуйчо си. На един обяд Макбуле реши да го накара да говори.
— Махмуд бей има дъщеря на моята възраст… Прилича на баща си… С маймунското си лице…
Ведат се засмя:
— Извинете, млада госпожице, всеки път, когато отивам у тях, срещам Небиле ханъм… Като бонбон е… А с тия сладостни очи, с това тяло…
Майорът започна да се шегува:
— Ако си я харесал, да я поискам за теб, Ведат…
Макбуле внезапно избухна. Изкара си гнева на баща си:
— Браво, татко… Точно тая кокотка ли намери?… Да, красиво е тялото на момичето… При това е такава безсъвестна интригантка… Но щом Ведат бей я харесва… Аллах да го благослови… Впрочем мъжете вкус нямат…
Една вечер Макбуле бе изпратила Ведат до външната врата и разделяйки се с него, го беше поканила с думите: „Утре съвсем сама ще направя сладкиша… Непременно ще дойдете, нали?“
Дойде следващият ден, времето за вечеря наближаваше, а Ведат не се появяваше. Макбуле, нагиздила се като за сватба, го чакаше на прозореца, изгаряше от нетърпение. Знаеше, че Ведат ще бъде у Махмуд бей.
Кемал бей седна на трапезата и каза:
— Деца, Ведат няма да дойде… Хайде, ние да започваме.
Младото момиче гневно отвори прозореца и с начумерено лице отговори:
— Боли ме главата, няма да ям.
— Отдавна съм разбрал — обади се майорът, — че туй момиче е неприветливо, ама не мога да го разбера.
— Така ли? Не знам — повдигна рамене Ламия.
Привършваха с вечерята, неочаквано на вратата се потропа, Ведат влезе разтревожено.
— Значи с право съм се боял… За малко да остана гладен. Дърдоркото подхвана едни приказки… А Макбуле къде е?
— Главата ли я боляла, друго ли имало… — отвърна майорът. — Някакви глупости, ама не разбирам.
— Човек отказва ли се от храната заради главоболие?… Нека дойде, ще й дам нейното лекарство… Къде е, в стаята си ли е?…
Понечи да се качи горе. Ламия се изправи.
— С ваше позволение… Аз ще я повикам.
Макбуле бе заключила вратата. Отначало не отговори на Ламия, после с гневен глас попита: