Но същата нощ непонятно усещане го бе стреснало призори и, без да го усетят и без да ги буди, той беше целунал майка си и сестра си Афифе, които спяха на съседното легло.
Такива бяха едничките спомени на Кенан, свързани с баща му.
Богатият конак в Карантина и ползваната като сиропиталище разкошна кула на Саиб паша в Бозяка не бяха ощастливили нито Мелек ханъм, нито Кенан и Афифе. Саиб паша бе движен от някаква нестихваща амбициозна стръв, от някаква порочна, надменна лудост.
За да се сдобие с титлата паша и с някое и друго отличие, бе изсипал купища пари на тогавашния мабейн8. В последно време бе пренасочил цялата си активност и енергия към това — да стане кмет на измирската община и да съхрани този пост на всяка цена. През зимата като Теке се използваше конакът му, през лятото кулата му, изпълвани от какви ли не лицемерни тунеядци — хаджии и ходжи. Създал беше стройна организация. Не пропускаше личност, от чиято власт би могъл да се възползва, а по гроздобер изпращаше на истанбулските си покровители по равни количества грозде и смокини, уреждаше веселби при посрещането на всеки пристигнал в града областен управител.
Саиб паша не прости веднага на сестра си, след като я прие в дома си. А Кенан пък изобщо не обичаше. В неговите очи Кенан си остана син на разгулен, беден крадец. Каквито й усилия да положеше за възпитанието му, резултат нямаше да има. Сто на сто щеше да стане като баща си, животът му щеше да приключи в затвора, а нищо чудно и на бесилото. Още на тази възраст и с този си ръст не приличаше ли впрочем на скитник? Не биваше да се вярва на смиреното, благо, притеснително поведение на това момче. На външен вид и баща му изглеждаше по същия начин. Но паднеше ли му сгоден случай, от коя злина ли би се въздържал?
Кенан не успя нито веднъж, без да се разтрепери, да погледне в големите, присвити очи с подпухнали клепачи на своя най-възрастен вуйчо. Беше тихо, безмълвно, плашливо дете. Заради хилавото си телце и слабичкото, изфинено личице изглеждаше по-малък за възрастта си. Чувствителността му беше болезнена. Възприемаше случващото се наоколо с деликатността на препатилите възрастни хора. Но се въздържаше да разкрива душата си пред останалите. Дори майка му не успяваше да разбере какво точно изпитва неговото детско сърце.
Понякога съвсем безпричинно прегръщаше майка си през врата и засипваше с целувки страните й, очите й, ръцете й. В подобни мигове Мелек ханъм забелязваше прекомерната му нежност и сълзите, запълнили сините му очи. Попиташе ли го за причината, Кенан не можеше да отвърне нищо. Защото самият той не проумяваше причината. Някаква странна, идеща отвътре необходимост, нещо като да те обори сънят или като да ти се припие вода.
Да беше друго дете, положението му в конака сигурно би предизвикало неуважение към него. Кенан обаче, тъй като се боеше да не бъде оскърбен, странеше от всички, отбягваше да общува с разглезените си братовчеди. По собствен избор се беше отказал от всички права, които ти дава детството. От никого не поиска нищо, не се оплака никога пред никого.
Не се оплакваше, сполетеше ли го несправедливост, а свеждаше глава в гнетящо мълчание. Когато обаче някой се държеше мило с него, когато му стореше добрина, отвръщаше с обичлива благодарност. С това си поведение пробуждаше у околните уважение, примесено със съчувствие, и почти успяваше да ги накара да го зачитат.
Един от най-горчивите му детски спомени бе свързан с деня, когато с майка си и сестра си напусна конака на вуйчо си. Беше на единайсет. Една зимна утрин разтърсиха ръката му, измъкнаха го от леглото и, още замаян от съня, го отведоха в стаята на вуйчо му.
От джоба на Саиб паша откраднали скъп златен часовник. Един от разпитаните заранта прислужници заявил, че забелязал Кенан пред вратата на вуйчовата му стая. Този незначителен факт се оказа достатъчен, за да бъде обвинено момчето. Нима беше грях да бъде заподозрян от останалите живеещият в дома им син на един съдебно регистриран, на един споминал се нейде в затвора крадец?
С все още сънените си очи и с телце, изглеждащо още по-хилаво в пижамата, Кенан затрепери, покорно свел глава пред вуйчо си.
Мелек ханъм бе застинала до вратата — на фона на черните одежди лицето й изглеждаше ледено като на мъртвец — и не се намесваше.
Саиб паша днес не беше суров и груб. Тъкмо напротив, думите му бяха тежки, смазващи, унижаващи:
— Твърде отрано почна, момче… Май си решил да си спомняш баща си на всяка цена с опрощение… Все пак можеше да поизчакаш още четири-пет години… Или се уплаши, че дотогава у нас няма да е останало нищо, което да носи бърза и лесна печалба? Ама че човек… Добре, че е златната гривна, останала ти е като наследство от баща ти… Няма ли на света друг глупак за ограбване?
8
Мабейн — длъжностно лице в Османската империя, грижещо се за връзките на падишасите с външния свят, съобщаващо разпорежданията им и предаващо молбите на хората. — Б.пр.