Ръката отново го засърбя.
В седем часа сутринта в неделя, облечен в костюм с жилетка и със скъпо кожено куфарче в ръка, той мина през Вандом, през Копли Скуеър и продължи към Стюарт Стрийт. Една пресечка преди Парк Плаца Касъл влезе в Бостън Тръст Билдинг и приближи към човека от охраната. При такъв голям брой обитатели в огромната сграда просто не бе възможно охраняващият при гишето до входа да помни всичките.
— Добро утро — поздрави мъжът.
— Добро утро, господине. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Даже и Господ не може — той въздъхна. — Мислят си, че нямам какво да правя, освен да прекарвам неделите си в работа, която е трябвало да свърши някой друг.
— Знам как се чувствате — откликна човекът от охраната с искрено съпричастие и бутна дневника към него. — Бихте ли регистрирали пристигането си, моля?
Той се записа и тръгна към асансьорите. Канцеларията, която търсеше, беше на петия етаж. Качи се с асансьора до шестия, слезе по стълбите и тръгна по коридора. Върху табелката на вратата пишеше: „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд, Адвокати“. Огледа се да се увери, че коридорът е празен, после извади малък шперц и отвертка. Отвори заключената врата само за пет секунди. Влезе и затвори зад себе си.
Приемната в кабинета бе обзаведена в старомоден консервативен стил, както се полага на една от най-известните правни фирми в Бостън. Мъжът постоя един миг на място, за да се ориентира, и се насочи към задното помещение, където се пазеха досиетата. В стаята имаше редица от шкафове със стоманени чекмеджета — върху всяко, по азбучен ред, бе залепен етикет с букви. Опита да отвори чекмеджето с буквите Р-С. Беше заключено.
Извади от куфарчето гладък ключ, пила и плоски клещи. Пъхна ключа в малката ключалка на чекмеджето и внимателно го завъртя докрай първо на едната, после — на другата страна. Миг след това го извади и разгледа тъмните следи. Хвана ключа с клещите и старателно изпили потъмнелите места. Отново пъхна ключа в ключалката и повтори същата процедура. Тихичко си тананикаше, докато отваряше ключалката, и внезапно се усмихна, когато усети каква мелодия бе подхванал. „Далечни, далечни места“.
„Ще заведа семейството си на почивка, помисли си той щастливо. На истинска почивка. Обзалагам се, че децата ще харесат Хавай“.
Чекмеджето се отключи и той го издърпа. Само за миг успя да намери нужната папка. Извади от куфарчето малка камера „Пентакс“ и продължи работата си. Десет минути по-късно вече беше приключил. Извади няколко книжни салфетки, отиде до малката мивка в приемната и ги намокри. Върна се в картотеката и изтри стоманените стружки от пода. Заключи чекмеджето, излезе в коридора, заключи вратата на канцеларията и напусна сградата.
ПЕТА ГЛАВА
Късно същата вечер, вече в открито море, капитан Вакаро отиде в кабинета на Хари Станфорд.
— Господин Станфорд…
— Да?
Капитанът посочи към електронната карта на стената.
— Боя се, че ветровете се усилват. Югозападният бие право в пролива Бонифацио. Бих ви предложил да се подслоним на някой пристан, докато…
— Това е добър кораб, а и вие сте добър капитан — рязко го прекъсна Станфорд. — Сигурен съм, че ще се справите.
Капитан Вакаро се поколеба за миг.
— Както наредите, господине. Ще направя всичко по силите ми.
— Не се и съмнявам, капитане.
Хари Станфорд седеше в кабинета и обмисляше стратегията си. На Корсика ще се срещне с Рене и ще сложи всичко в ред. После хеликоптерът ще го откара в Неапол, оттам ще наеме самолет до Бостън. „Всичко ще се оправи, каза си твърдо той. Трябват ми само четиридесет и осем часа. Само четиридесет и осем часа“.
В два часа след полунощ се събуди от ужасното люлеене на яхтата и от ревящата буря навън. Станфорд бе преживявал и други бури, но тази се оказа една от най-лошите. Капитан Вакаро беше прав. Хари Станфорд стана от леглото — държеше се за таблата, за да не падне — и внимателно тръгна към картата на стената. Корабът се намираше в пролива Бонифацио. „За не повече от няколко часа трябва да се доберем до Аджацио, помисли си той. Стигнем ли веднъж там, ще бъдем в безопасност“.
Последвалите по-късно същата нощ събития можеха да бъдат обект само на предположения. Листовете, пръснати по терасата, подсказваха, че силният вятър е отнесъл част от тях и че Хари Станфорд се е опитвал да ги спаси, но от люлеенето на яхтата сигурно е загубил равновесие и е паднал зад борда. Дмитри Камински го видя как полита във водата и веднага грабна вътрешния телефон: