— Гладна ли си? — обърна се към София Станфорд.
— Да, ако и ти си гладен. — „Не бива да съм досадна“.
— Добре. Ще обядваме в „Ла Коломб Дор“.
„Ла Коломб Дор“ — един от любимите ресторанти на Станфорд — представляваше къща от шестнадесети век в самия край на старото селище, а сега бе превърната в хотел и ресторант. Станфорд и София седнаха на маса в градината, точно до басейна, откъдето Станфорд имаше възможност да се наслаждава на картини от Брак и Колдер.
Бялата немска овчарка Принц легна в краката му, бдителен както винаги. Кучето бе неговият талисман. Където и да отидеше Станфорд, там беше и Принц. Носеше се слух, че ако Хари Станфорд заповяда, животното можело да прегризе гръкляна на човек. Никой обаче не изпитваше желание да провери доколко това е достоверно.
Дмитри седна сам на маса точно до входа на хотела и внимателно започна да наблюдава движението на посетителите.
— Да ти избера ли нещо аз, мила? — предложи Станфорд на София.
— Да, моля те.
Хари Станфорд се славеше като голям гастроном. Поръча зелена салата и фрикасе дьо лот за двамата.
Докато им сервираха основното ястие, се приближи Даниел Ру — тя и съпругът й Франсоа държаха хотела.
— Добър ден. Има ли някакви проблеми, господин Станфорд?
— Не, всичко е наред, госпожо Ру.
И винаги щеше да бъде така. „Те са само пигмеи, които се опитват да съборят гигант. Разочарованието им е просто сигурно“.
— Никога преди не съм идвала тук. Селцето е толкова хубаво — възкликна София.
Станфорд насочи вниманието си към нея. Предния ден Дмитри я доведе от Ница.
— Господин Станфорд, доведох ви един човек.
— Някакви проблеми? — бе попитал Станфорд.
— Никакви!
Видял я във фоайето на хотел Негреско и се приближил към нея:
— Извинявайте, говорите ли английски?
— Да. — Тя имала подчертан италиански акцент.
— Човекът, за когото работя, иска да вечеряте с него.
Тя се възмутила:
— Аз не съм лека жена! Аз съм актриса — уведомила го високомерно. Всъщност участвала като статистка в последния филм на Пупи Авати и преди това получила две реплики във филм на Джузепе Торнаторе. — Защо ми е да вечерям с непознат?
Дмитри извадил пачка стодоларови банкноти и бутнал пет от тях в ръката й.
— Моят приятел е много щедър. Има яхта и се чувства самотен.
Дмитри видял последователно преминаващите по лицето й изражения — възмущението прераснало в любопитство, а то пък се заменило от интерес.
— Всъщност хващате ме точно в почивката между снимки. — Тя се усмихнала. — Може би няма да ми навреди, ако вечерям с вашия приятел.
— Добре. Той ще остане доволен.
— Къде е той?
— Сен Пол дьо Ванс.
Дмитри я беше подбрал добре. Италианка. Някъде към тридесетте. С чувствено, дяволито лице. С едри, хубави гърди. Сега, докато я гледаше срещу себе си, Хари Станфорд взе решение.
— Обичаш ли да пътуваш, София?
— Обожавам пътуването.
— Добре. Тогава ще си направим малко пътешествие. Извини ме за момент.
София го видя как влезе в ресторанта и отиде до телефонния автомат точно пред мъжката тоалетна.
Станфорд пъхна жетон в прореза и започна да набира номера.
— Морската централа, моля.
Секунди по-късно се чу глас, който каза на френски:
— Тук е операторката на морската централа.
— Искам да ме свържете с яхтата „Блу Скайс“1. Номерът е девет осем нула…
Разговорът продължи пет минути и когато приключи, Станфорд набра номера на аерогарата в Ница. Този път беше по-кратък.
Щом свърши с телефона, Станфорд каза нещо на Дмитри — онзи напусна ресторанта с бърза крачка. После попита София:
— Готова ли си?
— Да.
— Хайде тогава да се поразходим. — Трябваше му време, за да измисли някакъв план.
Денят беше прекрасен. Слънцето бе украсило хоризонта с розови облаци и по улиците струяха потоци сребриста светлина.
Вървяха по главната улица, минаха покрай Еглис — красивата църква от дванадесети век, и влязоха в пекарната до Арката, за да си купят топъл хляб. Когато отново се появиха на улицата, един от тримата преследвачи стоеше отвън и съсредоточено разглеждаше църквата. Дмитри също ги чакаше отвън.
Хари Станфорд подаде хляба на София.
— Защо не отнесеш това в къщата? Аз ще се върна само след няколко минути.
— Добре. — Тя се усмихна нежно: — Побързай, скъпи.
Станфорд я изгледа, докато се отдалечи, а после кимна на Дмитри:
— Какво откри?
— Жената и единият мъж са отседнали в Льо Хамо, на пътя за Ла Кол.
Хари Станфорд знаеше мястото — варосана фермерска къща с овощна градина на миля от Сен Пол дьо Ванс.