Мори беше мой другар по палатка. Закопчавахме войнишките си платнища едно от друго, за да си направим кучешка колибка; другите ни неща също бяха общи. И шестимата до един имаха резултат над 150 на АТИ-то (АТИ-то е друг внедрен военен парадокс — армейски тест за интелигентност); всеки от тях по интелект беше един сред десет хиляди.
Но това е друга история, още по-тъпа дори от дозора на Лав. Нея навярно ще я разкажа.
Имам слабост да разказвам истории, които не са за вярване. Как станах отдельонен, също е друга история. По-друга, така както „Зайко-Байко“ е по-различна от „Престъпление и наказание“.
Нашата дивизия нанесе удар при Саарбрюкен. Спечелихме няколко километра европейска територия и загубихме семената на неизброими (по-скоро отколкото непредвидими) поколения от много умни хора. Мисля, че американската армия сметна това за добра сделка.
Тъй че сега ни преместиха в Арденските гори, за да си починем и да чакаме попълнения. Това се смята за сектор, където никога нищо не се случва — един вид аристократична вила, фронтова база за поправяне на грима, отпускане на нервите и общо освежаване.
Не съм сигурен дали самият аз мога да се възстановя. През цялото време треперя от страх и сън не ме хваща — дори когато съм дневален. Вече имах два пристъпа на плач, но никой не ми обърна внимание, макар да им се навирах в очите. Влачех се след Мел Гордън, нашият неофициален отдельонен лекар и психиатър, хленчих, но той дори не ме забеляза. Никой не ще вече да гледа.
Най-голямата ми непосредствена беда е, че съм направо исторически случай на стомашно-чревни заболявания. Добре поне, че носим зелено бельо.
Докторите тук ме смятат за пристрастен към давиловите капки и не ми дават повече. Вчера ходих чак до старата ми рота, за да измоля две дози от Бренър, фелдшера на трети взвод.
На отиване кензах пет пъти, а на връщане — само три, така че трябва да е помогнало. Ям почти само сухар и сирене, но червата ми са така свити от страх, че не могат да храносмилат. Дето ме направиха командир (посран отдир) може би е една от най-непрактичните шеги на войната.
С тази весела мисъл завършвам нашия кратък инструктаж и се унасям в нещо, което тия дни минава за сън; до мен хърка Майката.
Сутринта лейтенант Уеър дръпва края на платнището; страниците ги няма; Шутзър ги е взел, надявам се.
— Сержант Нот, майор Лав ни вика в палатката на Втори щабен. Ти хапни, а аз ще мина пак в девет нула нула.
Изчаква, за да се увери, че съм буден, после се омита. Отпускам се по гръб и се мъча да измисля някоя подходяща, но не мръсна дума, за да изразя чувствата си. Още не съм се разсънил достатъчно. Не ми идва наум нищо друго, освен „мамицата ви“. Отчето казва, че ако вземем да мислим с техния език, значи вътрешно се поддаваме. Приемам, че е така; вътрешно съм се поддал. Може би тъкмо затова ме направиха отдельонен. Може би затова имам и разстройство; омърсен съм отвътре.
Но тази сутрин не съм чак толкова зле. Дори успявам да се наведа, за да завържа ботите си, без да добия чувството, че притискам в корема си мехур, пълен с помия.
Докато се обличам, като се гърча в кучешката колибка, стараейки се да не събудя Уилкинс, би трябвало да ви дам някои обяснения за името си: още малко инструктаж. Фамилията ми е Нот2. Родителите ми са искали да ме кръстят Бил или Били, но понеже няма светия Бил или Били, нарекли ме Уилям. Твърдят, че било нарочно.
До трето отделение в училище бях Уил Нот3. Научих се да живея с това име — моето тайно мъченичество. Така че бях почти готов да го изтърпя и в армията — ща не ща (Ха-ха!), — но не бях подготвен за тая сбирщина от зарегистрирани умници и шегаджии, наречена разузнавателен взвод. Те решиха, че прякорът ми трябва да бъде Уон’т4 или Уонт5, оспорван беше само правописът.
През целия курс на основна бойна подготовка споровете се развихряха. Водачът на групата за апострофа беше Макс Луис. Той твърдеше, че аз съм бил по природа радикал, смутител на реда и адвокат на цялото караулно, който не ще да върши, каквото го карат. Мел Гордън пък възглавяваше групата за слятото писане и твърдеше, че съм бил крайно любезен, склонен да правя всичко, което поискат от мен.
Нарекоха се „апострофисти“ и „антиапострофисти“ Отец Мънди казва, че тия неща били в ръцете на всевишния.