Оплешивяването бе резултат на монументалното му търпение. Бе се родил в семейството на еврейски шивач в един преимуществено нееврейски квартал. Старият Макс Майер, човек с чувство за хумор, даде на сина си името Майер и се получи съчетанието Майер Майер. Много забавно. „Майер Майер, чифутин подпален!“, започнаха да крещят подире му дечурлигата от квартала и един ден решиха да превърнат този припев в действителност, вързаха го на един стълб и запалиха огън в краката му. Тогава Майер търпеливо започна да се моли за дъжд. Още по-търпеливо започна да се моли някой да дойде да се изпикае върху огъня. Най-сетне заваля, но преди това той вече бе разбрал, че светът е пълен със смешници. Свикна да живее с името си и всичките шеги и подмятания, свързани с него, престанаха да го вълнуват. Нали беше търпелив. Все пак всичко това не можеше по някакъв начин да не му се отрази. Отрази се върху главата му, която остана без косъм и гладка като пъпеш още преди да навърши тридесет години. А сега изникна и нов проблем — по телевизията се появи серия с плешиво ченге. Само някой в участъка да посмее да му каже, че прилича на…
Търпението му е майката, помисли си.
Снегът бе престанал да вали към полунощ. Сега, в десет часа сутринта в петък, върху тротоара имаше съвсем малко снежец и небето бе ясно. И двамата не носеха шапки и бяха облечени с балтони, пъхнали ръце в джобовете и вдигнали яки. От устата на Майер излизаха облачета пара, които се разпръсваха над дясното му рамо.
— Преди години със Сара ходихме в Швейцария. Беше през септември и хората се подготвяха за зимата. Косяха тревата, разстилаха я да съхне, за да има какво да ядат кравите през зимата. Складираха дърва за горене и прибираха говедата от планините. Една голяма подготовка. Знаеха, че скоро ще започне да вали сняг и се подготвяха за зимата. Това са то сезоните. Без тях дните така си приличат, че започва да става противоестествено. Тъй мисля аз.
— Ами хубаво — отвърна му Карела.
— А ти какво мислиш по въпроса, Стив?
— Не знам — отвърна Карела. Мислеше, че е студено. Че е дяволски студено за месец ноември. Мислеше, че през цялата зима човек може да усети само две състояния на времето. Или ще има снеговалеж, или ще се събудиш с чисто небе и температура малко над нулата. Мислеше, че няма да има нищо против да живее във Флорида или в Калифорния. Замисли се дали на някой град във Флорида не му трябва опитно ченге, което да лови дебеловрати обирджии на банки и други подобни. След това да си почива в сянката на палмово дърво, и да отпива от чаша със студена напитка.
При мисълта за студената напитка настръхна зиморничаво.
Сградата, в която живееше семейство Харис, през деня изглеждаше по-приветлива. Хората често забравяха, че този град има много цветове. Дори Карела обикновено мислеше за него в черни и бели оттенъци. Омърсени от сажди здания, насочили се към сивото небе над тях, черни асфалтирани улици и сиви тротоари, монохроматичен град, посивял от униние. Истината обаче бе съвсем различна.
Имаше разлика в цвета на сградите. До къщите от червени тухли имаше други, облицовани с жълт камък, до тях се мъдреха — боядисани в оранжево или синьо. Много различни цветове имаше и в рекламните афиши, благодарение на които цели стени заприличваха на абстрактни картини. Различни бяха и светлините на светофарите — червени, жълти и зелени. Като се отразяваха в мокрия асфалт и в мокрите автомобили, носещи целия метален блясък на Детройт, получаваше се същинска цветна мозайка. Многоцветие имаше и в боклука — градът произвеждаше най-много боклук в Съединените щати — и този боклук по-често се натрупваше, отколкото се прибираше, благодарение на многобройните стачки на боклукчиите. Стоеше, подпрян до стените, в многоцветни пластмасови торби, събрали отпадъците на осеммилионния град. Торбите нерядко бяха разкъсани от плъхове и гниещото им съдържание се валяше по тротоарите. Много цветове се виждаха също, за радост на пътниците на метрото, и по неговите вагони, изрисувани с цветни аерозоли. Накрая, многоцветни бяха и хората. Тук нямаше просто бели и просто черни хора. Не. Имаше толкова разцветки на кожата, колкото и граждани.
Двамата мъже мълчаливо се качиха по стълбите. Единият си мислеше за годишни времена, а другият — за цветове. И двамата си мислеха за града. Стигнаха до третия етаж и почукаха на вратата на апартамент 3-С. Карела погледна часовника си и почука отново.