Този път госпожица Хулихън мълча по-дълго време.
— А защо не го вземете от указателя? — каза най-сетне тя.
— Къде живее?
— В Ривърхед.
— Кое му е първото име?
— Франк.
— Благодаря — Карела затвори телефона. Измъкна указателя на Ривърхед, разтвори го на буквата „П“ и видя, че има около четиридесет души с името Престън. На Саут Еджхит Роуд живееше човек на име Франк Престън. Карела погледна часовника и набра номера.
Сигналът се повтори пет пъти, преди някаква жена да вдигне слушалката.
— Да, моля? — каза тя.
— Здравейте, може ли да говоря, с господин Престън?
— Кой се обажда, моля?
— Детектив Карела от 87-и участък.
— Кой?
— Детектив Карела от…
— Това полицията ли е?
— Да.
— Още не се е прибрал.
— С кого разговарям, моля — попита Карела.
— С жена му.
— Госпожо Престън, в колко часа го очаквате?
— В петък обикновено се прибира към шест часа. Вие във връзка със сляпото момиче ли го търсите?
— Да.
— Каква неприятна история…
— Да, госпожо Престън, бихте ли казали на съпруга си, че ще го потърся пак по-късно тази вечер?
— Ще му предам.
— Благодаря — Карела затвори телефона.
Майер, седнал на собственото си бюро, също разговаряше по телефона. Разговаряше със Софи Харис, майката на Джими.
— До половин час можем да дойдем, удобно ли е за вас? Удобно? След малко ще пристигнем. — След това се обърна към Карела. — Готов ли си?
— Да, разбира се.
— Плачеше като дете по телефона. Току-що се бе върнала от идентифицирането на двата трупа. От армията научи ли нещо?
— Нищо особено. Сега търсих човека, при когото работи Изабел, Франк Престън му е името. Ще му позвъня по-късно, да видя какво ще ни каже. Всъщност нищо не знаем за тези двамата.
— Имаш предвид Джими и Изабел?
— Да. Нали всъщност все още не знаем що за хора са били?
— Още не — потвърди Майер. — Хайде да поговорим с майката…
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Ритъмът на града набираше скорост.
Настъпил бе краят на скучната работна седмица и градът започна да се придвижва към уикенда. На остров Изола гражданите излизаха от входовете на метрото и се насочваха към топли бани и интересни занимания. В Ривърхед, Келм Пойнт и Маджеста по-голямата част от градския транспорт бе над земята, като структурите му се виеха над градските улици и ги потапяха във вечен полумрак. Захабените вагони на метрото се измъкваха от подземните си тунели и с дрънчене се понасяха към местоназначението си. На човек, живеещ в Ривърхед, за да стигне до най-отдалечената точка на Келм Пойнт, му трябваха два часа и десет минути с метрото. За същото време с полет на „Конкорд“ можеше да се стигне до Париж. В Дайамъндбек трасето минаваше над земята и грозотата се излъчваше само от сградите от двете страни на улиците и булевардите.
Дайамъндбек беше черен, а черното е красиво. Дайамъндбек обаче не беше красив. Чернокожите, които излизаха от входовете на метрото, през деня се занимаваха с най-различни работи, повечето свързани с обслужване. Много от жените чистеха домовете на други жени, миеха със сапун фин порцелан, излъскваха семейно сребро, почистваха праха от мебели, закупени в антикварни магазини в Англия и Франция, изчеткваха рокли, шити по поръчка, и ги поставяха в гардероби, пълни с манта от норки и лисици, изплакваха кристални чаши за шампанско и изхвърляха на боклука гигантски бутилки с надписи, които не можеха да произнесат. Някои от мъжете работеха в кухните на ресторанти, миеха чинии или метяха пода, докато в самите ресторанти клиентите поръчваха гъши черен дроб или филе миньон по бернски. Някои от мъжете помагаха на текстилната промишленост, като тикаха огромни платформи с накичени по тях дрехи по улиците под „Кери Крос“ и се справяха с движението с ловкостта на тореадори. Колите, които те ловко избягваха на улицата, често имаха зад волана черни хора, които караха богати пътници към луксозните им апартаменти с изглед към река Дикс, където пък черни жени миеха скъп порцелан и излъскваха старо сребро и така цикълът се повтаряше до безкрайност.
Сградата, в която живееше Софи Харис, бе бледа сянка на блоковете в южната част на града и още по-бледа сянка на постройките на другия бряг на реката. Тук нямаше портиер, нямаше дори и врата. Някой я бе изкъртил от рамката. Фоайето бе кутийка метър и петдесет на два и откъм левия му край имаше пощенски кутии.
На таблото откриха името на Софи Харис, натиснаха бутона и се отправиха към вътрешната врата на входа. Не се чу бръмчене, а и те не го очакваха. В Дайамъндбек бравите на повечето входни врати бяха изкъртени още по времето, когато наоколо са препускали индианци, и никой от хазяите не си бе направил труда да ги смени. За сметка на това наемателите укрепваха с брави и ключалки вратите на собствените си апартаменти по такъв начин, че да издържат на нападението на цяла армия от крадци. Нали казват, че човек навършил четиридесет години и не станал най-добрия доктор за себе си, е човек, който се нуждае от доктор. Човек, живял в Дайамъндбек повече от четиридесет минути и още не станал опитен ключар, отправяше покана апартаментът му да бъде ограбен.