— Госпожо Харис — започна Карела, — синът ви и снаха ви имаха ли много приятели?
— Не много, струва ми се. — Все още говореше престорено. Карела се запита дали след малко няма да започне да използва обръщението „сър“. Ако го направеше, щеше да е верен признак, че използва език, който в нормална обстановка не й е присъщ.
— Знаете ли имената им?
— Не ги познавам лично.
— Те говорили ли са с неприязън за някои от своите познати?
— Не, никога не съм ги чула да кажат нещо лошо за някого.
— А да знаете дали са се карали с…
— Не, те добре се разбираха с всички.
— Опитваме се да разберем дали някой…
— Разбирам ви. Но нали знаете… бяха слепи…
Отново слепотата. Отново слепотата като довод за оспорване на факта, че и двамата бяха убити. Бяха слепи и, следователно, не са могли да бъдат жестоко убити. Обаче бяха.
— Госпожо Харис — не се отказа Карела, — опитайте се да не мислите за слепотата им. Знам, че е трудно да се повярва, че някой би сторил зло на двама беззащитни.
— Но някой го е сторил — възрази живо госпожа Харис.
— Точно това искам да кажа. Госпожо Харис, сещате ли се за някой, който би могъл да иска да им навреди?
— Не.
— Нямаха ли някакви проблеми? Не е ли имало случай Джими или снаха ви да се обърнат към вас за съвет?
— Не, никога.
— Според вас, щастливо ли живееха?
— Изглеждаха много щастливи.
— Джими имаше ли връзка с друга жена?
— Не.
— Сигурна ли сте?
— Ако имаше такова нещо, щях да знам.
— А Изабел?
— Тя много го обичаше.
— Идваха ли ви често на гости?
— Поне веднъж месечно. И в празнични дни — Коледа, Деня на благодарността… И през следващата седмица щяха да дойдат. Вече бях поръчала коледната пуйка. Тежи шест кила. Щяхме да се съберем шестима — Джими и жена му, дъщеря ми Криси и приятелят й, и един мъж, с когото се срещам.
Говорът й внезапно се беше изменил. Мисълта за семейния празник я върна към нормалната й реч. Тези двама бели детективи нямаше как да разберат какво значи да си черен, но не можеше да не споделят това, което всички американци, бели и черни, чувстват в навечерието на празника. Празничната пуйка, тиквеният сладкиш, сладките картофи и благата дума — това всички американци го разбират.
— Когато бяха у вас за последен път…
— Да — отрони тя и кимна. Сега чак си помисли, че вече никога няма да й дойдат на гости. Зелените й очи се превърнаха в пепелища.
— Някой в квартала да е правил коментари за естеството на брака им?
— Какво искате да кажете?
— Тя е била бяла.
— За мен не беше. Може да е имало някой, който да е мислел, че Джими не трябва да се жени за бяло момиче. Никой обаче не е посмял да дойде да ми говори за това.
— А самата вие, госпожо Харис, как приемахте този факт?
— Обичах Изабел от все сърце.
— Знаехте ли, че Джими беше предвидил при нещастие вие да бъдете облагодетелствана от неговата застраховка?
— Да, след Изабел. — Поклати глава. — Бог да ги благослови.
— Двадесет и пет хиляди долара — каза Карела и се вгледа в нея.
— Бог да ги благослови — повтори тя.
— Госпожо Харис, този човек, с когото се срещате… може ли да ви попитам за името му?
— Чарлс Кларк.
— Откога го познавате?
— От около шест месеца.
— Сериозна ли е вашата връзка?
— Как да ви кажа… предложи да се оженим.
— Вие съгласихте ли се?
— Не. Още не.
— А смятате ли, че бихте се оженили за него?
— Да.
— Казахте ли му?
— Казах му да почака, докато се ожени Криси. Тя ще се ожени догодина, през юни, тогава приятелят й ще завърши гимназия.
— Тя на колко е години?
— Криси е на седемнадесет.
— И вие казахте на господин Кларк, че можете да се ожените за него през юни?
— Да, след като се ожени Криси.
— А той какво мисли по въпроса?
— Ами бърза, като всеки мъж.
— Какво работи?
— Боксов менажер е.
— На кого е менажер?
— На един боксьор на име Черния Джексън. Чували ли сте за него?
— Не съм, съжалявам.