— Той участва в мачовете на стадиона Сейнт Джо. Стадионът Сейнт Джозеф, искам да кажа.
— Госпожо Харис — продължи Карела, — надявам се да не се обидите от моя въпрос: с господин Харис разговаряли ли сте по парични въпроси?
— Понякога.
— Знаеше ли за двадесет и петте хиляди долара?
— Да.
— Вие ли му казахте?
— Джими му каза. Разправяше му, че ако нещо се случи с него или с Изабел, аз няма да остана на сухо. Той за себе си трябваше да се грижи, а все за мен се тревожеше. — Погледна Карела право в очите. — Ако си мислите, че Чарли има нещо общо с убийството на моето момче и на жена му, вие сънувате, господине.
— Все пак, бихме искали да поговорим и с него.
— Това е най-лесното. Той живее в другата пряка, на улица „Холмън“ номер 623. Не ги е убил Чарли. Ако питате мен…
— Да, госпожо Харис?
— Убил ги е някой луд. Само някой луд може да направи това.
Наистина можеше да е някой луд.
Градът беше пълен с луди, които обикновено се появяваха през топлите летни месеци. Никъде обаче не беше писано, че някой луд не може да се появи отнейде в средата на ноември и да убие двама беззащитни слепи хора. Лошото на лудите обаче им беше именно това, че са луди. При тях не можеш да търсиш причини и мотиви. При лудите можеш само да разчиташ на късмета, на това например, че някой ще откачи в препълнен ресторант, ще го арестуваш и той ще си признае, че през последните два месеца е убил шестдесет и четири слепци, всичките в различни градове, включително и в Лондон. Сега по телевизията много вървяха луди убийци. Телевизионните компании може би умно бяха решили, че на зрителите ще им е драго, че убийствата ги върши някой смахнат, а не хубав нормален човек с мотиви. Никак не беше приятно да се издирват луди убийци, защото човек нямаше откъде да почне и накъде да продължи. Можеше само да се надяваш, а надеждата е най-ненадеждната работа.
Затова и отидоха да видят Чарли Кларк, който поне можеше да има причина да поиска да се отърве от Джими и Изабел Харис. Когато няма риба, и ракът е риба и т.н. При отсъствието на сериозни заподозрени трябваше да се уловиш за най-близката плаваща сламка с надеждата, че ще се превърне в спасителна лодка или сал.
Жилищният блок на улица „Холмън“ приличаше на блока на Софи. На входната врата бе написано на ръка с бяла боя Тук не се играе комар. Във фоайето отляво имаше редица изпотрошени пощенски кутии. На една от тях, отговаряща на апартамент номер 22, имаше табелка с името Чарлс К. Кларк. Вътрешната врата на фоайето всъщност бе парче матово стъкло, пукнато от горния ляв до долния десен ъгъл. И тя беше без брава. Миришеше на пикоч и вино. Нямаше осветление. Карела запали фенерчето си и се заизкачва по стълбите.
— Това „К“ какво означава според тебе? — попита Майер.
— Кое „К“?
— Чарлс К. Кларк — каза Майер.
— А, това ли? Кларънс.
— Според мен е Кирил.
— Не, или е Кларънс, или е Клайд.
— Кирил е — рече Майер.
Крушката на площадката на втория етаж не беше строшена или открадната. Карела загаси фенерчето си. Металните цифри на вратата на Кларк бяха боядисани с кафява боя, както и самата врата. На нея имаше три брави — Чарли Кларк не беше вчерашен. Металното копче на звънеца беше под цифрите. Карела го натисна и се чу силен и остър звук. Позвъни отново. Погледна към Майер и тъкмо да позвъни трепи път, когато се отвори отсрещната врата и оттам излезе малко момченце, може би на около осем години. Беше с кафява кожа и кафяви очи и с прическа в стил афро. Беше по чехли и с хавлиено халатче, препасано през кръста.
— Здрасти — каза то.
— Здрасти — отвърна Карела.
— Ти господин Кларк ли търсиш?
— Да — отговори Карела. — Знаеш ли къде е?
— В спортната зала. Той сега учи един професионалист. Ти знаеше ли това?
— Да не е оня, дето му викат Черния Джексън? — каза Карела.
— А-а, значи знаеш.
— Знам.
— Кое му е средното име? — попита Майер.
— На Черния Джексън? Черния Джексън няма средно име. Викат му Черния Джексън и толкоз. — Момченцето зае класическа боксьорска поза. — Имам грип и не трябва да ставам от леглото.
— Тогава я по-добре се прибирай — каза Майер. — Кажи ни къде е спортната зала.
— Горе по „Холмън“.
— А кое е средното име на господин Кларк?
— Не знам — каза хлапето, направи гримаса и затвори вратата.
Тръгнаха надолу по стълбите. На площадката на първия етаж Карела отново запали фенерчето. Една чернокожа жена, нахлузила зелен пуловер с висока яка върху рокля на едри цветя, ги пресрещна на стъпалата. Ръцете й бяха на хълбоците.
— От какъв зор сте тук, господа полицаи? — Те не бяха се идентифицирали, но имаше си хас тя да не надуши ченгета, когато ги види.