— Господин Престън, Изабел в какви отношения беше с другите служители?
— В добри отношения.
— Без проблеми?
— Не съм чувал за проблеми.
— А вие в какви отношения бяхте с нея?
— Аз ли?
— Да, господине.
— Аз едва я познавах.
— Казахте, че е работила при вас две или три години…
— Така е. Но аз много рядко имам лични контакти със служителите.
— Как я назначихте на работа, господин Престън?
— Отдавна бях намислил да назнача някой инвалид. Тази работа не се нуждае от зрение. Просто се поставят каталозите в пликовете и толкоз.
— Колко й плащахте, господин Престън?
— Давах й съпоставима заплата.
— Съпоставима с какво?
— Съпоставима със заплатите на другите момичета.
— Не й плащахте повече?
— Повече?
— Да, господине, опитвам се да разбера дали някой е могъл да я намрази, заради това, че взима…
— Не, не й плащах повече, отколкото на другите.
— Значи така…
— Това, което искам да ви обясня, господин Карела, е, че не може за работа в спедиторската служба да даваш заплата като тази на една деловодителка или машинописка, това искам да кажа. Плащах й толкова, колкото щях да плащам на зрящ човек за същата работа. Ни повече, ни по-малко. Така че другите момичета нямат основания да не я обичат по тази причина.
— А мъжете?
— Не ви разбирам.
— Госпожа Харис беше привлекателна жена. Някой да се е опитвал да флиртува с нея?
— Нямам представа.
— Нали казахте, че идват всеки петък да си прибират заплатите?
— Така е.
— Тогава виждахте ли ги?
— Нанси Хулихън, деловодителката, им връчваше чековете.
— Но вие ми казахте, че те са познавали госпожа Харис.
— Предполагам, че са я познавали.
— Вие виждали ли сте ги да разговарят с нея?
— Да.
— Но не можете да кажете дали някой от тях се е опитвал да я сваля?
— Не, аз…
— И тя да го е отблъсквала?
— Не бих могъл да зная.
— Господин Престън, мисля, че си давате сметка какво търся. Искам да разбера дали който и да е от колегите на Изабел е имал и най-малката причина…
— Да, ясно ми е какво искате да разберете, но не мога да ви помогна.
— Добре — заключи Карела. — Благодаря ви, господин Престън. — Ще се обадя в понеделник за адресите.
— Добре.
— Лека нощ.
— Лека нощ. — Престън затвори телефона.
Карела задържа слушалката в ръката си. И в дома си в Ривърхед, както и в участъка, той имаше телефонни указатели за всички квартали на града. Повдигна указателя за Изола от пода и се замисли. Искаше му се да получи повече информация, така че реши, че ще е по-добре да позвъни не на Нанси Хулихън, а на Джени д’Амато. В указателя на Изола имаше седемдесет и четири души с това име и никой от тях не се казваше Джени. Отвори каталога за Ривърхед. Дванадесет души, пак нито една Джени. В Келм Пойнт имаше двадесет и девет д’Амато, нито една Джени, но имаше някой с име, започващо с Дж. на булевард „Пърс“. В указателя за Маджеста имаше още едно лице с името Дж. д’Амато. Не си направи труда да прегледа указателя на Беттаун. Всички знаеха, че в Беттаун живеят само пенсионирани ченгета даже и сега, след като прокараха мост до там. Набра номера в Келм Пойнт и веднага улучи.
— Ало.
— Госпожица д’Амато, ако обичате.
— На телефона.
— Джени д’Амато?
— Да — в гласа имаше предпазливост.
— Обажда се детектив Карела. Нали днес разговарях с вас?
— Ах! — Пауза. Паузата стана продължителна. — Да…
— Нали вие работите в „Престиж новелти“?
— Да.
— Госпожице д’Амато, бих искал да науча някои неща за Изабел Харис.
— Какво искате да знаете?
— Интересува ме най-вече в какви отношения е била с другите хора от службата.
— В добри отношения.
— Да се е карала с някого?
— Не. Всъщност…
— Всъщност какво?
— Ами както обикновено…
— Какво имате предвид под „обикновено“?
— Ами имате си сигурно представа какви могат да бъдат отношенията в една малка канцелария. Някой ще забрави да каже на друг, че са го търсили по телефона. Друг пък ще отиде да купува кафе и ще забрави да пита дали всички искат — ей такива неща.
— Нали обикновено вие отговаряте на телефона. Добре ли съм разбрал?
— Да.
— Но понякога са отговаряли и други хора и са забравяли да предадат нещо.
— Е, това се случи само веднъж.
— Кой се обади и забрави да предаде нещо?
— Изабел.
— А кой беше очаквал да му се обадят?
— Ами Нанси. Беше я търсил приятелят й, а Изабел забрави да й предаде.
— Кога е станало?
— Ами някъде през миналия месец.
— А имало ли е скарвания наскоро.
— Не.
— А за кафето, вие казахте…