— Тогава аз бях виновна. Поръчах кафе и забравих да питам Нанси дали и тя иска нещо, и тя се обиди. Изабел няма нищо общо с тази работа.
— А какво ще кажете за двете момчета, които работят в склада?
— За Алекс и Томи ли?
— Да. Изабел разбираше ли се с тях?
— О, да. Алекс често си правеше майтап с нея… нали разбирате?
— Какво искате да кажете?
— Е, разбирате ме.
— Опитвал се е да й определи среща, това ли да разбирам?
— Е, да, такива работи. Да отидат някъде през уикенда и така нататък. Правеше си майтап. Тя знаеше, че е женен.
— Тя как реагираше на тези предложения?
— Е, не бяха предложения. Правеше си майтап и толкоз. Ще подхвърли например „Изабел, хайде да избягаме някъде заедно“. И тя ще се засмее.
— А Томи? И той ли обичаше да се шегува с нея?
— И двамата се шегуваха с нея. Сигурно защото беше сляпа, гледаха по този начин да й повдигнат настроението.
— А губеха ли чувство за мярка в шегите?
— Не бих казала.
— А тя даваше ли да се разбере, че…
— Правеха си майтап и толкоз. Алекс даже от време на време се навеждаше през бюрото и я целуваше по бузата.
— А Томи?
— Томи? Не. Никога не правеше подобни неща.
— А вие допускате ли тя да се е срещала с някого от тях след работно време?
— От време на време я придружаваха до метрото. Те идваха само в петъците да си прибират заплатите. Изабел обикновено излизаше към два и половина. По това време идваха и те, за да могат после да си осребрят чековете в банката. Така че понякога я придружаваха до метрото.
— И двамата?
— И двамата.
— И вие не смятате, че тя е имала връзка с някого от тях, така ли?
— Не знам.
— А какво предполагате?
— Мисля, че за сляп човек се държеше доста предизвикателно.
— В какъв смисъл?
— Ами имам предвид начина, по който се обличаше, начина, по който сядаше… Сякаш беше готова за флирт.
— Как се обличаше, госпожице д’Амато?
— Ами доста се разголваше. Не че ние сме някакви пуританки — не можем да сме такива, щом работим в „Престиж Новелти“…
За миг гласът й спря. На Карела дори се стори, че някой е прекъснал линията.
— Госпожице д’Амато?
— Да, тук съм.
— Какво щяхте да кажете?
— Само това, че според мен се обличаше доста предизвикателно.
— Обаче вие бяхте започнали да казвате…
— Точно това, което ви казах…
Карела реши да не проявява повече настойчивост и смени темата.
— Госпожице д’Амато — попита, — някой изненада ли се от това, че Изабел не се яви на работа?
— Всички се изненадахме. Тя никога не бе пропускала работен ден и винаги идваше навреме. Ценеше това работно място. Когато не се появи, господин Престън ми заръча да й позвъня и да разбера какво става.
— Това ли бяха неговите думи?
— Какво?
— Той така ли се изрази: „Позвънете и вижте какво става?“
— Не си спомням как точно се изрази. Може би беше решил, че е болна или нещо от този род.
— Така ли се изрази?
— Да. Каза, че Изабел сигурно е болна или нещо от този род и затова не е дошла на работа. И ми каза да й се обадя да проверя.
— А вие обадихте ли се?
— Да.
— В колко часа?
— Към десет и половина. Тя иначе в десет обикновено беше на работа.
— Някой отговори ли на обаждането ви?
— Не.
Към десет и половина те с Майер все още бяха стояли пред входа на сградата в очакване на медицинския експерт и лабораторните техници.
— По-късно обадихте ли се пак?
— Да, към единадесет и половина. Отговори някакъв мъж и каза, че е полицай. Тогава разбрахме, че е била убита.
— Полицаят каза ли си името?
— Да, но го забравих?
Това ще да е бил някой от лабораторните техници. Сигурно беше държал слушалката с носната си кърпа и беше отговорил на обаждането, понеже понякога в такива моменти звънеше убиецът.
— Вие казахте ли на господин Престън какво се е случило?
— Да.
— Той как реагира?
— Ами… Беше шокиран, разбира се.
— И още какво?
— Ами само беше шокиран.
— По гласа ви ми се стори, че…
— Не, не.
— Стори ми се, че искате да кажете още нещо.
— Ами… той имаше най-добри чувства към нея.
— Кой? Господин Престън?
— Да.
— Значи, имало е нещо повече от шок?
— Той се разплака.
— Разплакал се е? Когато сте му казала, че Изабел е мъртва?
— Да.
— И после?
— После ме помоли да го оставя сам. Излязох от кабинета му, а след малко ме помоли да се обадя отново, за да разбера да не би да има някаква грешка.
— Вие позвънихте ли отново?
— Да. Обади се същият полицай. Пита ме кой се обажда, както ме бе питал и първия път и аз му казах, че се обаждам от „Престиж новелти“, където работи Изабел, и искам да разбера дали наистина е мъртва. И той отговори, че да, че наистина е мъртва. Благодарих му и след това казах на господин Престън, че няма никаква грешка.