— А той как реагира?
— Просто кимна и толкоз.
— Госпожице д’Амато, когато казвате, че господин Престън е имал най-добри чувства към Изабел, намеквате ли, че между тях е имало нещо повече от отношенията между служител и работодател?
— Не знам какво е имало между тях.
— И все пак?
— Какво върши господин Престън си е негова работа.
— Госпожице д’Амато, имате ли причини да смятате, че Изабел е имала връзка с господин Престън?
— Не знам какво е ставало.
— Аз пък останах с чувството, че вие смятате, че нещо е ставало.
— Вижте, нали ви казах, че тя обичаше да кокетничи. Ако я видехте как работи, нямаше и да допуснете, че е сляпа. Усмихваше се на всички, особено на мъжете. Предполагам, че ако някой мъж беше настроен да спретне някакъв флирт, по държанието на Изабел щеше да остане с впечатлението, че и тя е настроена за същото.
— Господин Престън беше ли останал с впечатлението, че тя е настроена за флирт?
— Не знам какви са били впечатленията на господин Престън.
— Той шегуваше ли се с нея, както са се шегували Алекс и Томи?
— Не, никога.
— Тогава кое ви кара да мислите, че може да е изпитвал особен интерес към Изабел?
— Вижте какво, той е женен човек и не искам да му създавам неприятности. Изабел е мъртва и нищо не може да й навреди, но той все още е жив и е женен.
— Имаше ли някаква връзка между тях, госпожице д’Амато?
— Веднъж ги видях заедно.
— Къде?
— Близо до службата има един бар. Миналата седмица веднъж отидох там след работа и ги видях седнали в малко сепаре в дъното.
— Господин Престън видя ли ви?
— Не вярвам. Веднага се запътих към другия край на залата. Там ме чакаше приятелката ми в друго сепаре.
— Тя познаваше ли ги?
— Не.
— Вие казахте ли й, че шефът ви седи в другия край на залата с една колежка от службата.
— Казах й… Казах й, защото започнах да се чувствам неудобно и да се чудя дали не е по-добре да се махаме оттам.
— Но не си тръгнахте.
— Не. Останахме да изпием по чаша. А те през това време се държаха за ръцете.
— Господин Престън и Изабел?
— Да. Вижте какво, не искам да му създавам неприятности.
— Не се безпокойте — отвърна Карела. — Задавам ви стандартни въпроси, каквито съм длъжен да задам. Никой не е хукнал да арестува никого.
— Е, надявам се, че не. Не е забранено… нали ме разбирате?
— Разбирам ви.
— Не е забранено да се държи едно момиче за ръка.
— Правилно.
— И даже… нали ме разбирате?
— Разбирам ви, госпожице д’Амато, и ви благодаря. Много ми помогнахте.
— Просто не искам да създам неприятности на никого.
— Лека нощ, госпожице д’Амато.
— Лека нощ.
ГЛАВА ШЕСТА
Саут Еджхит Роуд се намира в една част на Ривърхед, все още слабо увредена от овехтяването на града. Улицата създаваше впечатлението, че на нея се живее по-прилично, отколкото в местата, намиращи се две мили по-близо до центъра. Късата улица бе осеяна и от двете страни с жилищни блокове, но откъм северния й край имаше парк с общинска площадка за голф и даже и през ноември се създаваше едно усещане за открити зелени пространства и за чисто небе, неомърсено от острите ъгли на градската архитектура.
В девет часа сутринта в тази съботна утрин улицата изглеждаше само полусъбудена. Карела паркира колата си и се запъти към червеното тухлено здание, в което живееше Франк Престън. На стълбището се размина с жена, облечена в черно палто и с празна брезентова пазарска чанта в дясната ръка. Бе започнала да зъзне, ако се съдеше по лицето й, още преди да е излязла на улицата. Карела потърси името на Престън по пощенските кутии, взе асансьора до петия етаж, запъти се към апартамент номер 55 и позвъни на вратата.
Жената, която отвори, бе на около шестдесет години, с кафява коса и кок, с кафяви очи, които надничаха иззад очила, твърде малки за лицето й. Самото лице, с острата брадичка и острия нос, създаваше впечатление за ъгловатост. Карела веднъж бе работил с едно английско ченге, което му бе казало, че в Англия хората с примигващи погледи обикновено са кривогледи. Жената на вратата бе с примигващ поглед, но не бе кривогледа.
— Ако обичате, покажете си значката — каза му.
Подаде й и значката, и служебното удостоверение. Тя ги проучи внимателно, след това кимна и проговори.
— Добре, а сега кажете какво има.
— Аз съм детектив Карела. Обадих се…
— Да, прочетох на удостоверението как се казвате. Кажете, господин Карела.