— Бих искал да разговарям с Франк Престън, ако си е у дома.
— Останах с чувството, че вчера вече разговаряхте с него.
— Вие госпожа Престън ли сте?
— Да.
— Госпожо Престън, има някои неща, за които бих искал да разговарям с него лично. Той вкъщи ли си е?
— У дома си е. Сега ще проверя дали може да разговаря с вас.
— Благодаря ви.
Тя затвори вратата. Той остана на стълбището още няколко минути. Пълна тишина. Тези стари сгради с дебелите им стени… Вратата отново се отвори.
— Заповядайте — покани го госпожа Престън. Апартаментът имаше формата на буквата „Г“. Вратата се отваряше в основата на дългото рамо на буквата, цялото представляващо коридор, който след това завиваше наляво. Карела последва госпожа Престън по коридора, като задмина последователно кухня, дневна и спалня. Там вече започваше късото рамо на „Г“-то. Накрая на този коридор имаше малка стая, чиято врата бе отворена.
Престън седеше в едно кресло и гледаше телевизия. Облечен бе в кафяв халат и кафяви домашни пантофи. Бе на около шестдесет и няколко, масивен човек с голяма глава и огромни ръце. Беше съвсем плешив, ако се изключеше една тясна ивица бяла коса, заобикаляща ушите му и задната част на черепа. Над студените си сини очи имаше бели и проскубани вежди. Носът му щеше да изглежда голям върху което и да е друго лице, но с неговото се връзваше напълно. От него може би е щяло да се получили добър театрален актьор, нали повечето театрални актьори имат големи глави и едри черти.
По телевизията вървяха сутрешните новини. Престън стана тежко от креслото, отиде до телевизора и го изключи.
— Много рано дойдохте.
— Не исках да ви изпусна…
— Защо преди това не се обадихте по телефона?
— Минавах през вашия квартал, та реших да се отбия.
— Мисля, че всичко каквото имаше да си казваме, си го казахме по телефона.
— Исках да ви попитам за още няколко дреболии.
— Тогава почвайте и питайте.
— Бих предпочел да разговаряме насаме. Госпожо Престън, имате ли нещо против…
— Ще ви оставя насаме — рече тя и затвори вратата.
Карела се извърна към Престън, който изведнъж бе придобил вида на разтревожен човек. Започна да се рови в джоба си, измъкна смачкан пакет цигари и предложи една на Карела. Карела поклати глава. Престън захапа цигара, започна отново да се рови из джобовете на халата и измъкна и кутия кибрит. Запали цигарата и угаси клечката в пепелник, поставен върху телевизор. В стаята имаше два прозореца. През тях се виждаше отсрещната страна на улицата, а в далечината се съзираше бетонният постамент, върху който се движеха електрическите влакове над булевард „Барбара“.
— Господин Престън — започна Карела, — искам да ви разпитам за връзката ви с Изабел Харис.
— Моя връзка?
— Да, господине.
— Но какво искате да кажете… тя работеше за мен.
— Господин Престън, вярно ли е, че вчера сутринта, когато сте научил за смъртта й, сте се разплакал?
— Кой ви го е казал?
— Вярно ли е?
— Да.
— Вярно ли е и това, че поне веднъж сте бил заедно с нея в един бар?
— Има ли нещо нередно в това?
— Не съм казал, че е нередно, господин Престън. Просто искам да знам дали е вярно.
— Да, вярно е.
— Кога е станало?
— Миналата седмица.
— Среща ли сте се, колкото да изпиете заедно по едно питие. Така ли беше?
— Не беше точно така, както го казвате.
— А как?
— Беше разтревожена от нещо. Искаше да го сподели с някого. Отидохме да изпием по едно питие след работа. И толкова.
— Какво я беше разтревожило, господин Престън?
— Става дума за личен проблем.
— Разбрах. Какъв беше този проблем?
— Вижте какво, това си беше нейна работа. Не мислите ли така?
— Не, не мисля така.
— Аз пък мисля точно така.
— Какво я беше разтревожило, господин Престън?
— Няма значение какво. Исках просто да ви обясня, че каквото и да намеквате…
— Какво намеквах?
— Че с Изабел сме имали някаква любовна връзка или нещо от този род.
— Не съм споменавал любовна връзка, господин Престън.
— Добре де. Но ако бяхме имали такава връзка, нямаше да я каня в бар на една пряка от службата. Нищо скрито нямаше в нашата среща. Така че нямам какво да крия. При мен идва служителка с някакъв свой проблем и аз се опитвам да й помогна.
— Вие в службата нали си имате собствен кабинет?
— Да. Какво общо има това с…
— Не можехте ли да проведете разговора си там?
— Не беше въпрос, който да може да се уреди за десет минути.
— Добре, кажете ми какво се случи през този следобед.
— Тя дойде в бара към три, а аз я чаках в едно сепаре в дъното. Когато видях, че влиза, станах и я отведох до сепарето.