ГЛАВА СЕДМА
Двата ковчега бяха поставени в параклиса по такъв начин, в близост един до друг, че тези, които идваха да отдадат почит на покойниците, да не губят време. Имаше и бели, и черни посетители. Едни от тях разговаряха с шепот отвън, други седяха в параклиса на сгъваеми столове, трети бяха коленичили в молитва пред решетката от ковано желязо, зад която бяха изложени ковчезите.
Софи Харис бе седнала в сгъваем стол на първия ред, облечена изцяло в черно: черни обувки и чорапи, черна рокля и черна шапка с воал. Карела веднага си спомни за някои жени от своя род, овдовели лели и братовчедки, които се обличаха само в черно. Седна до Софи. Тя го погледна, а после отмести погледа си.
— Госпожо Харис, ще може ли да излезем за малко навън, ако нямате нищо против?
— Няма какво повече да ви казвам.
— Хайде да не спорим тук. Тя погледна ковчезите.
— Наистина трябва да поговоря с вас. Нека да излезем за малко.
Жената се надигна с неохота от стола си и се отправи към изхода. Карела я последва.
— И какво, доволен ли сте от разговора с Чарли? — попита го тя. Устните й бяха присвити и бе стиснала едната си ръка с другата.
— Трябваше да проведа този разговор.
— Защо? Нали ви казах, че той не го е направил?
— Смятах го за възможен извършител.
— И сега ли все още го смятате?
— Не.
— Издевателствахте над него, защото е черен.
— Не сте права, госпожо Харис. Не съм издевателствал. Просто го разпитвах. И то само защото допусках, че може да е убил сина ви и снаха ви.
Тя го погледна в очите.
— Искам да разбера кой ги е убил — каза Карела. Тя продължи да го гледа.
— Повярвайте ми.
— Добре — кимна тя.
— Доникъде не съм стигнал — сподели доверително той. — Доникъде. Трябва ми вашата помощ. Опитайте се да се сетите за някого, с когото Джими или жена му са могли да се скарат или…
— Няма такъв човек. Казах ви, няма.
— Или някой, с който просто да се е сдърпал. Някои хора са мнителни и се озлобяват за нищо.
— Няма такъв човек. Не познавате Джими. Никога не е нагрубил през живота си.
— Госпожо Харис, убиецът на Изабел е търсил нещо в дома им. Имате ли представа какво би могло да бъде?
— Не.
— Джими да е споменавал, че държи у дома си пари или бижута, или нещо от този род?
— Не.
— Някои хора слагат ценните си вещи на скришни места.
— Джими нямаше ценни вещи за криене.
— Госпожо Харис, Джими познаваше ли се с криминално проявени хора?
— Не — отсече Софи, и веднага попита: — Бихте ли задал такъв въпрос на бял човек?
— Чуйте, дайте да престанем с това кой е бял и кой е черен. Синът ви беше жестоко убит и по-злостно престъпление от това не може да има. Затова искам да знам дали се е познавал с престъпници. Съвсем естествен въпрос е и ще го задам на всеки, без да ме интересува дали е бял или черен. — Карела неволно бе повишил глас и присъстващите бяха започнали да го гледат. Гласът му отново премина в шепот. — Та кажете, познаваше ли някой криминално проявен?
— Не, поне не ми е говорил открито за такива хора.
— Какво имате предвид под „открито“? Да не би да е намеквал, че има приятели с криминално минало?
— Не, никога не ми е говорил за приятели с криминално минало.
— Тогава защо използвахте думата „открито“? Какво означава това?
— Синът ми никога не е вършил нещо нередно през целия си живот.
— Госпожо Харис, вие току-що казахте, че синът ви никога не ви е говорил открито за криминално проявени приятели. Кажете ми какво означава това.
— Нищо не означава.
— Синът ви някога споменавал ли ви е да е бил замесен в някаква престъпна дейност?
— Никога не е бил замесен в престъпна дейност.
— А да е замислял някаква престъпна дейност?
— Не знам. Честна дума, не знам. Той беше един измъчен човек.
— Измъчен? Какво го измъчваше?
— Кошмарите.
— Какви кошмари?
— Страдаше от кошмари откак се върна от Форт Мърсър.
— Форт Мърсър?
— От военната болница. Близо е до тамошния затвор.
— Що за кошмари бяха?
— Събуждаше се с крясъци. Отивам в стаята му и го виждам седнал на леглото, втренчил поглед в тъмнината, сякаш може да вижда. Прегръщам го и го успокоявам, а той целият покрит със студена пот. Питам го „Какво ти е, Джими? Какво ти е, сине?“ А той мълчи и нищо не казва. Само мълчи и трепери в ръцете ми.
— А като се събудеше, говореше ли за тези кошмари?
— Никога. Но Изабел ми беше казала, че кошмарите продължават.
— Кога ви каза това?