— Благодаря.
— Стойте на телефона и не затваряйте. Ще чуете пукот и ще ви се стори, че съм затворила, но аз всъщност ще ви прехвърля на друг вътрешен номер.
— Благодаря.
Отново зачака. Реши, че убийството е нещо като нахлуване. Никой не обича да нахлуваш в личния му живот, да му се обаждаш от големия град и да го разпитваш за някого, който се е гътнал преди десет години. Кой, по дяволите, иска да се занимава с това! Тук си имаме болница, здравно заведение, пълно с болни хора. „Ще те свържа с документацията.“ Там може и да им е интересно. Документацията се занимава с история, с далечното и съвсем недалечното минало. „Ще те прехвърля на документацията, защото тук се занимаваме с болни хора и не можем да си губим времето с трупове.“
— Тук е документацията. Говори сержант Холистър.
— Обажда се детектив Карела от 87-и участък. Нуждая се от информация, свързана с едно убийство.
— Казвайте…
— Името е Джеймс Харис. Лежал е в болницата във Форт Мърсъл преди десет години.
— Да има средно име?
— Има. Рандълф.
— Тази работа ще отнеме време. По-добре аз да ви се обадя.
— Моят номер е Фредерик 7–8024. Но, сержанте…
— Да, господине?
— Всъщност ми се ще да поговоря с някого, който може и да го е познавал. За мен това е по-важно.
— Добре, почакайте да видя какво мога да намеря в документацията. Ще ви се обадя след малко.
— Сержант, разследваме убийство.
— Да, господине, разбрах.
Сержантът затвори телефона. Карела погледна стенния часовник.
Показваше десет и тридесет и седем. Сутринта.
— Как се пише „възмездявам“? — попита Дженеро.
— Ами нали си имаш речник, виж сам — сопна му се Карела.
— Как мога да погледна, като не знам как се пише?
— Нали знаеш, че почва с „в“? Ще отвориш на „в“.
— Добре де, ама отде да знам коя буква следва после? Карела отново погледна часовника.
Десет и тридесет и осем.
От болницата се обадиха няколко минути след единадесет часа. Междувременно бе успял да се обади в службата за установяване на самоличността и да поиска стандартна информация за Чарлс К. Кларк. Успя и да напише рапорт за извършеното до момента в три екземпляра. От службата бяха обещали да му се обадят веднага, от което той реши, че ще ги чуе отново едва в понеделник, освен ако не им позвъни сам преди това. Очакваше, че ще му се наложи да позвъни поне още веднъж и в болницата. В Америка, а както предполагаше, и в целия свят, човек не свършва работа по телефона, ако не се обади и втори път. И ако и след второто обаждане не изпрати и писмо. Замисли се дали не са стояли така нещата и в древния Рим непосредствено преди нашествието на варварските орди. Представи си бягащи сенатори, придържащи краищата на тогите си и притискащи до гърдите си таблички с неприключили преписки. А след тях навярно бягаха и секретарките им, с неоправени прически и вечната дъвка в устата.
— Тук Карела от 87-и участък.
— Обажда ви се полковник Андерсън от болницата във Форт Мърсър.
— Слушам ви, господине.
— Някой си сержант Холистър от документацията ми предадете сте се интересувал от един пациент, който лекувах преди няколко години.
— Да, господине. Става дума за мъж на име Джеймс Харис.
— Холистър каза, че са го убили. Вярно ли е?
— Да, вярно е.
— Жалко. Какво искате да знаете, господин Карела?
— Това, което ще ви кажа, може и да ви се стори смешно.
— Кажете.
— Тази сутрин разговарях с майка му и тя ми каза, че той имал кошмари.
— Така.
— Искаше ми се да разговарям с някой, който да знае нещо за тези кошмари.
— За кошмарите?
— Да. За това, що за кошмари са били.
— Аз съм пластичен хирург и нямам никакво отношение към психическото му възстановяване. Харис беше преминал през три други болници, преди да бъде приет в нашата. Тук си бяхме поставили задачата да го подготвим за гражданския живот след тази ужасна травма. Раната беше ужасна и се наложи доста сложна възстановителна хирургия. С адаптирането му към новия му живот обаче се зае група психиатри. Ако се интересувате за кошмарите му, трябва да разговаряте с тях.
— Кой беше ръководител на групата? Дали си спомняте?
— Май беше полковник Кьонигсбърг.
— Дали имате представа къде мога да го открия?
— Той вече не работи при нас. Премина на работа в болницата Уолтър Рид във Вашингтон, можете да опитате да го потърсите там. Впрочем почакайте, при нас беше полковник, сега вече може да е генерал-майор.
— Полковник Андерсън, а къде може да се намира досието за психиатричното му лечение? Дали не може да се открие при вас, във Форт Мърсър?
— Предполагам, че да. Би трябвало да е тук.