Същият сън бе отразен в още един рапорт на Лемар, написан шест месеца след първия. Сънят бе еднакъв с първия във всички отношения. Когато Лемар запитал Джими защо според него в съня му неговата майка има пенис, Джими отговорил: „В един сън всичко може да се случи“.
— Добре де, но защо все пак в съня ти майка ти има пенис? — повторил Лемар. — Майка ти мъжкарана ли е?
— Моята майка? Не си прави майтап.
— Защо тогава я сънуваш с пенис?
— Та това е сън — обяснил Джими.
При следващия им разговор, проведен след два дни, Лемар попитал Джими дали има нещо против да записват разговорите им на магнетофон. Джими поискал да разбере защо и Лемар му обяснил, че по този начин ще може да анализира думите му една по една и може би да стигне до някакви смислени изводи. Джими се съгласил. Следваха поне петдесет машинописни страници, посветени изключително на този кошмар на Джим, който бе започнал да му се присънва много често. Джанет изгуби интерес към него, след като прешариха първите двадесет страници.
— Искаш ли кафе? — попита тя.
— С удоволствие.
— Мисля, че може да открия — каза тя и му намигна. — Ти довечера ще се прибираш ли?
— Какво?
— Ще се прибираш ли в града.
— Да. Предполагам, че да.
— Защото като гледам всички тези хартии — тя посочи планината от документи върху масата, — може да ни отиде за това целият следобед.
— Виж, аз мисля, че ще мога и сам да се оправя с тях, ако ти си зае…
— Не, моля ти се. Доставя ми удоволствие. Чакай да отида да донеса кафето.
— Сериозно ти говоря, ако наистина си заета…
— Нали ти казах, че ми доставя удоволствие — отвърна тя, и погледите им се срещнаха. Стана му съвсем ясно, че тя наистина го сваля, и се почувства неловко.
— Ами добре, щом искаш.
— Сега ще донеса кафето.
— Добре.
— И после ще решиш дали да се прибираш в града.
— Добре.
Карела погледна часовника си. Беше три и десет. Върна се към четенето.
Коледната елха наистина ли е коледна елха? Това наистина ли е баща ти? На кое място се поряза след падането си? Сигурен ли си, че майка ти има пенис? Всички тези въпроси многократно се повтаряха и отговорите им също многократно се повтаряха и Карела започна сам да се чувства обзет от кошмара и да разбира желанието на Лемар и на Джими да се отърват от него.
Отново погледна часовника си. Беше три и тридесет. Защо Джанет закъснява с кафето? Сети се, че не бе научил фамилното й име. Полковник Андерсън му беше казал: „Сержантът ще ви придружи и ще ви помогне да откриете това, което търсите.“ Може би полковникът се бе сблъскал със сержанта по стълбите и му бе наредил да се прибере в стаята си и да изпълнява сержантските си задължения.
На Карела му бе трудно да мисли за Джанет като за сержант. Сержант беше сержант Мърчисън, който вечно висеше в дежурната стая. Сержант беше всеки един от дузината бабаити, които се движеха с патрулните коли и поддържаха радиовръзка с редовите полицаи. Джанет Едикояси не беше сержант, определено не беше. Наистина му бе крайно трудно да я възприема като сержант. Замисли се защо въобще трябва да я възприема по какъвто и да е начин. Въздъхна и се върна към четенето. Беше три и тридесет и пет, когато започна да чете машинописния текст на магнетофонния запис.
Лемар: Хайде, Джими, хайде да поговорим още веднъж за този сън.
Джими: За какъв дявол? Писма ми да говорим за този шибан сън.
Лемар: И на мен.
Джими: Хайде тогава да забравим за това, докторе.
Лемар: Не, Джими, хайде да не го забравяме. Ако ние го забравим, ти няма да можеш да го забравиш.
Джими: Майната му.
Лемар: Я ми разкажи пак за коледната елха.
Джими: Беше си коледна елха.
Лемар: Каква?
Джими: Обикновена коледна елха.
Лемар: И майка ти и баща ти я украсяват, така ли?
Джими: Така.
Лемар: А ти и приятелите ти седите на пода и ги наблюдавате.
Джими: Така.
Лемар: Колко души бяхте?
Джими: С мене — пет.
Лемар: Седите и наблюдавате.
Джими: Точно така, седим си на канапето.
Лемар: Преди малко каза, че седите на пода.
Джими: Какво?
Лемар: Нали каза, че сте седяли на пода?
Джими: На пода или на канапето, има ли значение?
Лемар: Добре, къде седяхте?