Жената носеше дълъг шал, лилав на цвят — беше й го казала продавачката, хората са толкова мили. Ето, вече стигна до боклукчийските кофи на номер 1142, портиерът чакаше да стане полунощ, за да ги прибере. Сигурно и сега си стоеше както винаги кьоркютук пиян в стаята си на партерния етаж и се сещаше да прибира кофите тогава, когато другите вече ги изнасяха навън. Бе овонил целия квартал с тези кофи.
Самата тя с удоволствие щеше да изпие една глътчица в такова време. Една глътчица ти помага, когато студеният въздух те щипе. Влезе във входа на жилищния блок и се опита да напипа пощенската си кутия, третата поред. Винаги проверяваше пощенската кутия, макар и да получаваше писма само от племенницата си, а веднъж — и от общината, която й съобщи, че е определена за съдебен заседател. Скъса се от смях, когато шивачът й прочете писмото. Написа на машина отговор до общината, в който заяви, че с най-голямо удоволствие би станала съдебен заседател, още повече, че ще й отива, тъй като е сляпа като правосъдието, но че няма възможност, тъй като през деня си изкарва хляба на улицата. От общината не й отговориха и не я обезпокоиха повече.
Извади малкото ключе за пощенската кутия от чантичката си и се сети, че седемнадесет пъти бяха разбивали ключалката, откакто живееше в тази сграда. Не откри нищо в кутията. Вече нямаше изненади. Вече не можеше да си спомни кога за последен път е била изненадана от нещо.
Впрочем, спомни си. Това стана на шестдесетия й рожден ден, когато съседът Джери Епстейн я изненада с приятелско събиране по този повод. Бе поканил в нейна чест всички хора от сградата, а също и шивача. Шивачът се казваше Атанасиос Параскевопулос, но тя това име не можеше да си го представи, камо ли да го произнесе, и заради това просто му викаше шивача. Това беше прекрасна изненада, с много вкусна храна и с уиски. И сега наистина й трябваше една глътчица, бе премръзнала до кости. За повече изненади не можа да си спомни. Реши, че животът не е много радостен, ако няма изненади.
Прибра ключето в портмонето, а портмонето — в чантата, отключи долната врата и без да ползва бастуна отиде до вътрешното стълбище. С лявата си ръка хвана парапета, дясната й ръка бе заета с бастуна, а акордеонът висеше на врата й. Щеше да се прибере, да свали акордеона, да си налее чаша уиски и да седне да преброи парите. Някой бе хвърлил в чашката сгъната банкнота и тя не знаеше на каква стойност е. Щеше да попита Джери довечера, или шивача утре сутрин. Ръката й се плъзна по парапета.
Тъкмо бе стигнала до площадката на първия етаж, когато чу как някой отваря и после затваря входната врата на блока. Чу стъпки. Ръката й напипа полирана дървена топка, от което разбра, че е достигнала до следващия етаж. Започна да се изкачва отново, когато някой я сграбчи изотзад. Не й остана време даже да извика. Последната изненада в нейния живот бе острието, което й преряза гърлото от едното ухо до другото.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Детективът, който пръв научи за случилото се, се казваше Бруно Таубер. Когато дядо му пристигна в Америка, върху „а“-то в името му бяха изписани две точици, така че тогава се произнасяше „Тойбер“. В хода на натурализацията точиците отпаднаха, така че името започна да се произнася „Таубер“. Така го произнасяше баща му. И майка му и братята му. И самият той го произнасяше така. Само баба му и дядо му щяха да знаят как се е произнасяло първоначално, но те отдавна бяха умрели. Пък и да бяха живи, сигурно щяха да одобрят промяната — нали всичко се променя в по-добра насока.
Таубер огледа мъртвата жена. Цялата стълбищна площадка бе залята с кръв. Кръв имаше и по клавишите на акордеона. Дявол да го вземе, няма ли да има поне една събота в този шибан град, без да утрепят някого?
— Кой се обади? — попита Таубер униформения полицай, който чакаше на стълбищната площадка.
— Ей оня мъж там. Със синия пуловер.
— Как се казва?
— Не знам.
— Добре, благодаря. Нищо да не пипаш, разбра ли ме?
— Че защо трябва да пипам?
— Абе това ти казвам, да не пипаш. — Таубер се запъти към другия край на площадката, където един мъж го чакаше до вратата на апартамент номер 1-А.
Мъжът бе на около шестдесет години, мършав и оплешивял, с няколко сиви косъма, сресани на път върху голата му глава. Облечен бе в смачкани черни панталони и сив пуловер, облечен направо върху потник. По пуловера имаше дупки от изгаряне. Таубер веднага реши, че човекът или пуши лула, или има навик да се самозапалва. На носа му бяха кацнали очила с черни рамки, зад които се криеха нервни кафяви очи. Мъжът бе небръснат и Таубер реши, че през деня не е излизал от къщи.