— Джими? — зачу се женски глас.
— Не, госпожо. Полиция.
— Полиция ли казахте?
— Да, госпожо.
Почака. Вратата, захваната с верижка, едва се открехна. Апартаментът бе тъмен и не можа да види лицето на жената.
— Покажете си значката — каза тя.
Той вече я беше приготвил — хората винаги искаха да видят полицейската значка. Бе закрепена за малка кожена калъфка, в която се намираше служебното му удостоверение. Повдигна я срещу вратата и зачака.
— Извадихте ли значката? — попита жената.
— Да — отвърна той и се намръщи, озадачен. Ръката й се появи в тесния процеп на вратата.
— Искам да я докосна — каза тя и той със закъснение осъзна, че жената е сляпа. Пръстите й опипаха синия емайл с позлатен герб на града.
— Как се казвате? — попита.
— Детектив Карела.
— Май че всичко е наред — поуспокои се тя и отдръпна ръката си. Обаче не свали верижката. — Какво искате?
— Тук ли живее Джеймс Харис?
— Какво има?
— Госпожо Харис… — започна той и се поколеба. Това беше най-ненавистния момент в полицейската му работа. Нямаше милозлив начин да се съобщи тази новина, да се омекоти ударът. Нямаше. — Мъжът ви е убит.
В мрака на процепа имаше мълчание, в тъмнината зад него — също.
— Какво… какво…?
— Може ли да вляза?
— Да… да… заповядайте.
Чу звука от свалянето на верижката и вратата се отвори широко. В светлината на стълбищната лампа той видя, че жената е бяла, русокоса, стройна, облечена в дълъг син пеньоар, с огромни черни очила, закриващи очите и част от лицето. Апартаментът бе тъмен и той за миг се обърка. Тя веднага го разбра:
— Сега ще запаля лампата.
Обърна се, придвижи се уверено до стената, после покрай нея и след малко ръката й напипа ключа. Светна лампа. Той влезе и затвори след себе си.
Оказаха се в кухнята. Това не го изненада, защото входните врати на много от апартаментите в този квартал водеха направо към кухнята. Някои от тези кухни блестяха от чистота, други бяха мръсни. Тази не влизаше в нито една от двете категории. Ако не знаеше, че обитателите са слепци, щеше да реши, че са просто разхвърляни. Жената бе застанала срещу него в характерната поза на слепите, с леко наведена глава, и го чакаше да заговори.
— Госпожо Харис, вашият съпруг е убит.
— Убит? Тя заклати глава. — Не, не. Трябва да… трябва да има някаква грешка.
— Де да беше така, госпожо Харис.
— Но защо… Не може да бъде… Нали е сляп?
Той напълно разбра логиката й. Самата мисъл изглеждаше нелепа. Човек не убива слепци и малки деца. Човек не убива птички и пеперуди. И все пак хората го правеха. Някой го бе направил. Точно в този момент мъжът й лежеше мъртъв на тротоара. Някой му бе прерязал гърлото. Карела отново повтори, този път по-бавно:
— Мъртъв е, госпожо Харис. Бил е убит.
— Къде е?
— След малко ще го откарат в болницата „Буена Виста“.
— Къде е сега?
— На площад „Ханън“.
— Как е бил убит?
Имаше лек южняшки акцент и говореше толкова тихо, че едва я чуваше. Тя обаче говореше прямо, казваше това, което мислеше и очакваше от него сведението, което той умишлено задържаше.
— С нож.
Мълчанието й този път му се стори много дълго. На улицата се чу изскърцване на автомобилни гуми, после форсиране на двигател, после повторно изскърцване. Някой бе направил завой. После настъпи пак тишина.
— Седнете, моля — покани го тя и безпогрешно посочи към кухненската маса. Той придърпа един стол и седна. Тя прекоси стаята, напипа стола срещу него и също седна.
— Можем да разговаряме по-късно, ако желаете — предложи Карела.
— Не е ли по-добре сега?
— Ако предпочитате.
— Какво искате да знаете?
— Кога го видяхте за последен път?
— Тази сутрин. Излязохме заедно в десет сутринта.
— Къде отидохте?
— Аз тръгнах към центъра, където работя, а Джими отиде на булевард „Хол“. Той обикновено работи на „Хол“. Между „Съркъл“ и „Монгомери“. — Тя замълча за миг. — Той е просяк — добави.
— Къде работите, госпожо Харис?
— В компания за бърза доставка на поща. Поставям каталози в пликове.
— Какви каталози?
— Каталози на стоки, продавани от различни компании. Разпращаме ги два пъти месечно. Едно момиче надписва пликовете, а аз поставям в тях каталозите. Продаваме сувенирни предмети — пепелници, солници и неща от този род.
— Как се казва компанията?
— „Престиж новелти“. Намира се на улица „Дъчман“, в центъра за продажба на дрехи.
— И сте излезли от къщи в десет часа сутринта заедно със съпруга си?