— Добре. Много ви благодаря. Карела прибра бележника си.
При други обстоятелства щеше да покани жената на убития да го придружи до моргата и да помогне за установяването на самоличността на жертвата. Сега обаче се поколеба дали да го направи. Без съмнение Изабел Харис щеше да опипа лицето на съпруга си и да го идентифицира не по-зле от всеки зрящ човек. Това обаче винаги беше голямо изпитание за всички и той реши, че ще е особено неприятно да караш някого да пипа трупа. Замисли се дали не е по-добре да се обади на майката на Джими и да й определи среща на другия ден сутринта в моргата. Софи Харис живееше в Дайамъндбек. Беше си записал името й и можеше да й позвъни още тази вечер. Сетне обаче се замисли дали по този начин няма да лиши Изабел Харис от едно право, което си беше изключително нейно и то да й го откаже само заради това, че е сляпа. Реши да бъде прям. С годините бе научил, че това е най-добрият, а може би и единственият възможен начин за истинско общуване.
— Госпожо Харис, когато жертвата има съпруг или съпруга, те трябва да потвърдят самоличността. — За миг се поколеба. — Не знам дали ще имате желанието да направите това.
— Ще го направя, разбира се. Сега ли?
— Може и утре сутринта.
— В колко часа?
— Ще мина да ви взема в десет.
— Добре, в десет часа.
Запъти се към входната врата и преди да я достигне отново се извърна:
— Госпожо Харис?
— Да?
— Добре ли сте? Мога ли да направя нещо за вас?
— Добре съм, благодаря — каза тя.
Тя вече си беше легнала, когато на вратата се почука.
Повдигна капака на Брайловия си часовник и докосна изпъкналите точици. Беше дванадесет без двадесет. Веднага реши, че детективът се е върнал. Сигурно бе разбрал, че го е излъгала. Навярно бе усетил някакво трепване в гласа или в лицето й. Тя го излъга умишлено, отговори с категорично „не“ на един от въпросите. Той, разбира се, сега се бе върнал, за да разбере защо го е излъгала. Вече нямаше значение. Джими беше мъртъв, така че можеше да каже истината на детектива още от самото начало. Щеше да му я каже сега.
Беше облечена в дълга топла нощница, винаги ползваше нощница през зимните месеци, а запролетеше ли се, спеше гола. Джими все й казваше, че иска да я хваща за циците без да сваля опаковката. Изправи се до леглото и с босите си ходила усети студенината на дървения под. В единадесет вечерта изключваха отоплението и към полунощ апартаментът ставаше студен като зимник. Наметна си пеньоара и тръгна към вратата, като заобиколи един стол. В апартамента не й трябваше бастун. Стъпвайки по скърцащите дъски, мина покрай пианото, на което Джими обичаше да свири. На шега се беше хвалил, че само по случайност не е станал голям пианист. Стори й се странно, че се бе разплакала — та нали бе престанала да обича Джими от една година. Все пак реши, че сълзите й бяха достатъчно искрени.
Вече беше в кухнята. Спря до вратата. Човекът от другата страна продължаваше да чука. Чукането спря, щом тя проговори.
— Кой е?
— Госпожа Харис?
— Да?
— Полиция.
— Детектив Карела ли е?
— Не, госпожо.
— Кой е тогава?
— Сержант Ромни. Бихте ли отворили вратата? Струва ни се, че открихме убиеца на съпруга ви.
— Само момент — каза тя и свали верижката.
Той влезе в апартамента и заключи вратата. Тя чу затварянето на ключа и щракането на бравата. Усети движение и чу скърцането на дюшемето. Човекът бе застанал точно пред нея.
— Къде е?
Тя не разбра въпроса му.
— Къде го е скрил?
— Кое? Кой… кой сте вие?
— Кажи ми къде го е скрил и няма да ти се случи нищо.
Поиска й се да изкрещи. Разтрепери се, опита да се отдалечи и се блъсна в стената. Чу щракането на метал и усети, че дошлият направи рязко движение към нея. След това нещо малко и остро се допря в основата на гърлото й.
— Да не си гькнала. Кажи къде го е сложил.
— Не знам за какво говорите.
— Искаш ли да те убия?
— Недейте, моля ви, не знам какво…
— Казвай тогава къде го е скрил.
— Моля ви се, аз…
— Къде е — отново попита той и изведнъж я удари жестоко и с всичка сила по лицето. Очилата й паднаха. — Къде е? — повтори той и я зашлеви отново. — Къде е? Къде?…
ГЛАВА ТРЕТА
— На някои хора не можеш да обясниш разликата между сезоните — каза Майер. — Хвани някого от Флорида или Калифорния и се опитай да му обясниш, че има годишни времена. Човекът си знае, че времето всеки ден трябва да е едно и също.
Майер нямаше вид на тротоарен философ, макар че сега вървеше именно по тротоара, стъпваше чевръсто редом с Карела и философстваше, докато наближаваха апартамента на семейство Харис. Имаше вид на това, което всъщност си беше — ченге в работно време. Беше висок, едър, с небесносини очи върху лице, което изглеждаше по-кръгло, отколкото беше, може би защото на главата му не беше останал нито косъм и то преди още да навърши тридесет години.