— Като свършим със закуската, отиваме на разходка — решително нареди той. — Времето е отлично, грехота е да стоим вкъщи.
Но по време на разходката настроението му рязко се развали. И той не можеше да каже от какво. Никой не го е обидил или разстроил, но пак му стана тъжно. Напразно намисли да празнува, нищо няма да излезе. Самотният инвалид трябва да води тих и затворнически живот и да не се опитва да се сравнява със здравите и самостоятелните.
Андрей го караше по асфалтираната пътечка, опасваща целия комплекс „Мечта“. Есенният въздух бе топъл и вкусен и Соловьов с удоволствие дишаше с пълни гърди, но въпреки това му се искаше да се върне вкъщи при преводите си. Само потънал в работата си се чувстваше самостоятелен и независим, а главното — незаменим.
Соловьов вече мислеше да помоли Андрей да завие към къщи, но се отказа. Защо да показва на момчето, че му се е развалило настроението. Андрей така се старае да направи деня приятен и радостен, купил му е подарък, приготви чудесна закуска. Като разбере, че напразно се е старал, сигурно ще се разстрои. „Какво ми става? — сепна се Владимир Александрович. — Защо мисля дали Андрей ще се разстрои или не? Не ми е приятел, нито роднина, хванал се е да работи при мен. И неговото настроение никак не бива да ме вълнува.“
— Сигурно трябва да се връщаме — каза колкото се може по-спокойно, за да не издаде внезапно нахлулото раздразнение. — Днес трябва да поработя.
— Разбира се, Владимир Александрович, както кажете — обади се Андрей и завъртя количката в обратната посока.
Вкъщи Соловьов веднага се захвана за работа и много скоро печалното му настроение изчезна. Потъна в йероглифите, с лекота ги разчиташе и преобразуваше в изящни съвършени фрази на руски език, като едновременно с това отдаваше дължимото на майсторството, с което авторът е завъртял интригата. От превода го откъсна шумът от спиращата пред къщата кола и той учудено погледна часовника си. Нима вече е станало пет и той така се е увлякъл, че не е видял как е отлетяло времето. Но часовникът показваше едва три и нещо. На вратата се позвъни, чуха се бързите стъпки на Андрей, ключалката щракна. Соловьов долови женски глас, стори му се непознат. Сигурно е дошъл някой при съседите, но е забравил номера на къщата и се е отбил да попита, реши той. Но след минута в кабинета влезе помощникът.
— Владимир Александрович, имате гостенка.
Соловьов излезе с количката в хола. Насред стаята стоеше висока светлокоса жена с тесен панталон, опънат по стройните й бедра, отгоре със свободно падащ бял пуловер. В първия момент Соловьов не я позна. Не са се виждали много години и почти толкова дълго не си бе спомнял за нея. Просто я беше задраскал от паметта си като нещо ненужно.
— Здравей, Соловьов — каза тя тихо. — Честит рожден ден.
Езикът му остана залепен на небцето. Сега си спомни коя е и я позна.
— Ти?
— Както виждаш, аз.
ГЛАВА 2
Изпратиха Андрей горе в стаята му и пиха кафе в уютния хол. Настя гледаше с любопитство човека, когото не бе виждала повече от десет години. Външно нямаше голяма промяна, ако не се смята инвалидната количка. Същото мъжествено красиво лице, същите ласкави очи, които умееха да гледат така топло и проникновено. Светлокестенявата му коса беше гъста както и преди, дори почти нямаше бял косъм.
— Как да разбирам посещението ти?
— Като женски каприз — отвърна уклончиво тя.
— Чувам нещо ново — едва се усмихна Соловьов. — Доколкото си спомням, не беше капризна.
— Промених се.
— Много ли?
— Много, Володя. Не можеш си представи колко много съм се променила.
— Но въпреки това се радвам да те видя.
— Благодаря. Приятно ми е да го чуя.
— И защо дойде все пак? Никога не си ме поздравявала за рождения ден след раздялата?
— Защо ли? И аз не знам. Реших да те видя, да погледна какъв си станал през тия години. Та аз те обичах, макар че може да не ти е приятно да си спомняш това.
— Какъв съм станал през тия години? — повтори жлъчно Соловьов. — Станах вдовец и безпомощен инвалид. Задоволи ли любопитството си?
— Много съжалявам — рече тя тихо, като го гледаше в очите. — Искаш ли да поговорим за това?
— Не. Няма смисъл, нищо не можем да променим.
— Е, щом е тъй, не започвай пак.
Погледът му стана по-топъл и за миг Настя отново попадна под очарованието на невероятните му сиви очи.