— Нинка ли? Че как. Само че тя отдавна не е идвала. Когато беше малка, всяко лято прекарваше с родителите на вилата. А като се омъжи, вече не се вижда. Архитектката казва, че имали вила с мъжа си, сега те ходят при тях.
— Сигурно мъжът й е богат — някак между другото вметна Селуянов.
— Рогатият го знае богат ли е, беден ли. Не съм го виждал нито веднъж. Нали ти казвам, откакто Нинка се омъжи, никак не идва тук. Нито с мъжа си, нито сама. А ти защо питаш за Бергерови? Пак ли любопитстваш?
— Аха — потвърди ченгето. — Казват, че дъщеря им била голяма бизнесменка, затуй попитах. Интересно какви ли са мъжете на такива дъщери. И аз бих се оженил за такава.
— Ще се ожениш — презрително измърмори виладжията. — Ами да, чуждото яйце е с два жълтъка, колко му е. Ожени се един такъв за моята дъщеря, отначало беше тих, мирен, а след това изведнъж така обърна нещата, че сега по цяла година живеем с жената на вилата. Изпъди ни от апартамента в града. А ние сме го строили с труда си по копейка, по рубличка. Какво да ти разправям…
Той махна безнадеждно и обидено с ръка и отново се зае със своите храсти.
— Браво, толкова да е просто — рече умърлушено Настя, когато вечерта Селуянов се върна на „Петровка“. — Търсим навсякъде, търсим, а мястото се оказва под носа ни. Неслучайно е казано: нахалството е второ щастие. Да се уреди на половин километър от вилата на родителите на жена си — за това трябва талант.
— Не е рискувал кой знае колко — отбеляза Коля. — Нали в селището никой не го познава освен Бергерови, а те са там само през лятото. Не говоря за това, че цялата работа става през есента, зимата и пролетта, когато там е доста безлюдно. Излиза, че освен мъжа, с когото разговарях, там никой не живее постоянно, така че всъщност рискът е бил минимален. Повече ме интересуват тихите културни хора със западни коли, които системно са се появявали във вилата.
— Имаш ли обяснение? — попита тя.
— Да. Само че то е много страшно. Дори не ми се говори. Ще се наложи за начало да погледна някое разказче на Славик Дорошевич.
— Няма ли да кажеш какво се сети?
— Не, първо ще проверя. Много е гадно.
Той вече хвана дръжката на бравата и се накани да излезе от кабинета, когато Настя му извика:
— Коля, ама ти сериозно ли мислиш, че може да е така?
— За кое говориш? — слисано се обърна той.
— За това, за което току-що ми каза. И ако обичаш, не ме прави на невинно цвете, не се надявай, че не съм се сетила за твоите гадости. Нали подозираш, че в празната вила на Шарапови са направили бардак за хомосексуалисти? Още от първия ден дрогират момчетата и ги държат постоянно така, докато си умрат. И срещу добри пари ги дават на избран елит да ги използва. Нима нямаше това предвид?
— Това. Аска, с теб е трудно.
— Не за всички — усмихна се пестеливо тя. — Само за някои. Ще разгледаме ли къщата или как?
— Непременно. Вече разговарях с хазяина на вилата, с Шарапов. Къщата е дадена под наем през ноември миналата година на приличен мъж. Срок — засега до лятото. По описанието — мъжът не е Якимов.
— Работата е ясна. Подставено лице. Якимов е могъл да чуе от жена си или от родителите й, че къщата на Шарапови се дава под наем, и е решил да не търси късмета си много надалеч. В селището никой не го познава, може да се появява там безболезнено, стига да спазва елементарен ред. Но е било необходимо някой непрекъснато да е с момчетата. Ясно, че не е бил Якимов. Той е баща на семейство, трябва да отглежда децата си. Свободното му време е само денем, когато децата са на градина и в училище. Сигурно човекът, който се е уговарял с Шарапови, е пазел и момчетата. Между другото също характерен белег за времето, в което живеем.
— Какво имаш предвид?
— Ами това, че по-рано кварталният милиционер непременно щеше да се поинтересува кои живее в къщата и какво става там. А сега на никого не му влиза в работата. За престъпниците настана епохата на безопасността. И какво се уточнихте с Шарапов?
— Ще се срещнем утре сутринта и ще отидем да разгледаме къщата. Той ще вземе резервните ключове, за да не разбива катинара.
До края на работното време Настя трябваше да свърши още маса работи, но нищо не й вървеше. Трудно се заставяше да се съсредоточи и пак веднага се отвличаше с мисли ту за Якимов, ту за Соловьов. В края на краищата не издържа и се обади на мъжа си.
— Льошик, какви планове имаш за утре?
— Въпросът не предвещава нищо добро — отвърна Алексей. — Утре възнамерявам да стоя вкъщи и да работя. Имаш ли възражения?
— Исках да те помоля, ще може ли утре да взема колата.