— Ася, аз цяла година, откакто сме женени, се опитвам като глупав кълвач да ти набия в главата, че у нас всичко е общо, и парите, и колата. Щом ти трябва, вземи я и не питай.
— Добре — въздъхна тя. — Ще я взема и няма да питам. Ама наистина ли не ти трябва?
— Не разбирам как съм могъл да се оженя за теб. Бях сигурен, че си умна. А както излиза, нищо не разбираш от първата дума. Всичко трябва да ти се обяснява по три пъти.
— Да не си посмял да ме критикуваш — разсмя се Настя. — Нека да съм глупава, но затова пък те обичам. Това е главното ми достойнство, което доминира над всичките ми многочислени пороци.
— Е, щом е така…
Тя все пак успя да се застави да изхвърли от главата си страничните мисли и да се заеме с неотложните неща. Утре ще отиде при Соловьов, без да чака завръщането на Коротков от командировката.
Но преди да се отправи за „Мечта“, тя тръгна към московския апартамент на Соловьов, където сега живееше синът му Игор. Видът на жилището я хвърли в ужас, макар да очакваше нещо подобно. Освен Игор из стаята бродеха някакви момчета с вид на сомнамбули, бяха с черни тениски, черни кожени жилетки и също черни ленти на главата. И Игор Соловьов изглеждаше точно така.
— В състояние ли си да говориш? — попита Настя, като влезе в стаята.
— Зависи за какво — подхилна се момчето. — Да не сте от милицията, а? Аз само употребявам, имам право, законът позволява. Ако питате дали държа вкъщи — нямам прашинка. Знам, аз законите, не съм малък.
— Подготвил си се за всичко — констатира спокойно Настя. — Но аз не се занимавам с наркотици. Не са мой профил.
— Че какво тогава? Не ми пришивайте нищо повече, чист съм.
— Сигурен ли си?
Младежът моментално стана агресивен, очите му се превърнаха в тесни цепки, от които лъхаше едновременно и ненавист, и презрение към Настя.
— Нямам работа с вас. Не съм ви викал тука.
— Вярно е — сговорчиво се съгласи тя, като реши да не спори с Игор. Трима яки младежи, при това дрогирани, не са компанията, с която можеше да си позволи да спори. — Искам да поговоря с теб за баща ти.
— Ауу, пак благотворителност — проточи той. — Що не се успокоите най-сетне? Все ме възпитавате, възпитавате, няма какво да си правите времето. Да бяхте ме оставили на мира, а? И него също така.
— Ще те оставя — обеща Настя. — Ще ти задам няколко въпроса и ще те оставя. Честна дума. И няма да те възпитавам. Е, ще говорим ли?
— Само че кратко — предупреди Игор. — Трябва да излизам.
— Добре, ще се постарая кратко. Защо баща ти не иска да живееш с него?
— Ама че попита! — грубо прихна той. — Аз не искам да живея с него, а не той с мен.
— Не ме разбра. Това, че не искаш да живееш с баща си, мога да го обясня. Но и той не иска да те вижда. Защо?
— Казва ли ти някой — махна с ръка Игор. — Влязла му е в главата някаква глупост. Кой го разбира.
— Каква глупост по-точно?
— Ами за парите. Честно му казах, че намерих парите в пощенската кутия, в пликче, а той не вярва. Казва, че уж съм ги откраднал, дрънка врели-некипели.
— А ти наистина ли си ги намерил, а не си ги откраднал?
— Точно. Да не съм луд. Намерих ги и започнах да ги харча. А бащата забеляза, че при мен са се появили нови парцалки, и като се лепна, откъде е, казва, това. Ами аз какво трябваше да направя според вас, да ги занеса в милицията ли? Да не съм луд.
— Кога стана това?
— Ами тогава, когато отиде в болницата. Отначало не пускаха при него, а като пуснаха след няколко дни, аз отидох с новото яке, адски хубаво яке, скъпо, и нови маратонки си бях купил. А той направо побесня, като ме видя. Казвам му: „Намерих парите случайно в плик“, а той ми вика: „Върви си, не искам да те виждам.“ И досега не иска.
— А за какво влезе в болницата? Какво се случи с него?
— Ами бяха го пребили. Нападнали го някакви гадняри, пребили го, взели му куфарчето, а там имало много пари, тъкмо бил взел голям хонорар от издателството, прибирал се вкъщи.
— Може би мисли, че сте го пребили ти и твоите приятелчета?
— Не знам аз какво си мисли — озъби се Игор.
— Но защо не се опиташ да се обясните двамата? Не е човешко: кой знае защо бащата казва на сина си „върви си“, а синът се обръща и си отива завинаги, сякаш така трябва.
— Бе какво да се обяснявам с него, като не ми вярва. Не ми се иска.
— Но, Игор, нали той те обича. Няма си никого освен теб.
— Хайдее — синът на Соловьов вдигна предупреждаващо пръст. — Нали се разбрахме, че няма да ме възпитавате.
— Няма. Благодаря ти, че намери време за мен. Искаше ми се да не забравяш: твоят баща е направил така, че побоят да не стигне до милицията, защото е бил сигурен, че си взел участие в него. Искал е да те предпази от затвора, въпреки че е останал инвалид. И между другото редовно ти изпраща медицинско за инвалидността си, което те освобождава от казармата. Не ти казвам това за възпитание, а за информация. Затвори вратата след мен.