— Какво искаш да направиш?
— Да спасим Игор. Той е твой син и трябва да му простиш. Той е трудно дете, преживя страшна трагедия, когато загина Светочка, тръгнал е по лош път, но ти си баща. Разбери, сега все още можем да се опитаме да го спасим от затвора. Ако си съгласен, ние ще уредим въпроса.
— Как?
— Знам при кого да отида и да платя, за да не съобщят от болницата на милицията. Ще унищожат всички книжа, няма да остане никаква следа. Володя, ние ще се заемем с това, не се безпокой за нищо. Помисли как ще страдаш, ако синът ти попадне в затвора.
— Добре — прошепна безсилно Соловьов. — Така направете. И още нещо, Гриша. Вече имам достатъчно пари, за да си купя жилище. Не искам да живея повече с тази отрепка. Докато съм в болницата, заеми се с търсенето на ново жилище за мен.
— А може би къща? — оживи се Автаев. — Сега в околностите на Москва строят прелестни вилни райони, къщата може да се построи по индивидуален проект, за да бъде всичко в нея удобно за собственика.
— Нека да е къща — равнодушно се обади Соловьов. — Все ми е едно. А на първо време ми наеми апартамент.
Автаев бе първият посетител, дошъл при него, след като го преместиха от интензивното в обща стая. Когато на другия ден се появи синът му, Соловьов веднага обърна внимание на новите дрехи. Игор разказа нещо напълно неразбираемо за намерените в пощенската кутия пари и Владимир Александрович разбра, че Автаев е казвал истината. А когато синът заяви, че преди два дена откраднатото куфарче с всички документи е подхвърлено пред вратата на апартамента, Соловьов повече не се съмняваше.
— Върви си — пророни през зъби на сина си. — И да не си посмял да идваш тук. Не искам да те виждам.
Синът мълчаливо сви рамене и излезе и в очите на бащата това бе още едно доказателство за вината му.
Минаха още няколко дни и издателите уредиха преместването на Соловьов в добра частна клиника, където никой не знаеше, че са го докарали пребит направо от улицата. Настаниха го в самостоятелна стая и получаваше храна, която спокойно можеше да съперничи с ресторантската…
— И сега искаш да ме убедиш, че синът ми не е виновен за нищо?
— Искам. Защото знам кой е организирал всичко.
— И кой?
— Твоите приятели от „Шерхан“.
— Не си в ред! Как можа да ти хрумне?
— Както виждаш, хрумна ми. Колко души участваха в нападението ти?
— Трима.
— Видя ли лицата им?
— Смътно. Беше тъмно.
— Жалко. Защото мога веднага да ти покажа снимката на едного от участниците.
— Настя, това, което говориш, е нелепо.
— Ни най-малко. Един от твоите нападатели е разглеждал книжата ти, които са били в куфарчето. Не знам какво е търсил там, може би просто е проявил любознателност, но ги е извадил и сложил на масата при своите вещи. После пак прибрал твоите в куфарчето и не забелязал как заедно с твоите документи в куфарчето са попаднали две малки листчета. За мен всичко започна оттам. Изясних какви са тези листчета и намерих човека, на когото принадлежат. Знаеш ли кой е той? Братовчедът на Вовчик Мешков, личният телохранител на Кирил Есипов. По съвместителство милиционер, сержант.
— Все едно, това е нелепо — упорито поклати глава Соловьов. — Защо му е било на „Шерхан“ всичко това? Не виждам причините. Нещо повече, те ми компенсираха откраднатите пари, даваха рушвети от джоба си, за да подкупят лекарите и милицията и да накарат всички да си мълчат. Те направиха такива огромни разходи, положиха такива усилия…
— Интересно защо? — осведоми се Настя. — От любов към теб?
— Те са нормални добри момчета, винаги са се отнасяли добре към мен, общуваме. Какво неестествено виждаш в тяхната безкористна помощ? Или толкова си закоравяла в милиционерската си работа, че навсякъде виждаш корист и зла умисъл? И в края на краищата защо им е било да ме скарват с Игор? Няма и не може да има обяснение за това.
— Искаш да ме обидиш ли? Не се старай. Милиционерската ми работа ме научи да не се обиждам дори когато са несправедливи към мен. Не са искали да те скарват със сина ти, просто това е било следствие на направеното от тях. Не са искали милицията да се заеме с нападението ти, иначе е можело всичко да се разкрие. Затова са решили да стоварят вината на Игор и да ти вържат ръцете. Както виждаш, успели са. С друг може би е нямало да успеят, но теб са те познавали добре, познавали са характера ти и са били сигурни, че лесно ще повярваш във вината на сина си, нали поведението му не е било безупречно. По-добре чуй историята за прочутия писател Отори Митио, това ще те разсее. И може би след това ще ми повярваш.