— Не знам. Сигурно ще почакам.
— Не те съветвам. Върви си вкъщи, Стасенка. Не изглеждаш добре, почини си малко. Няма къде да избягат, утре ще научиш всичко.
— Така е — въздъхна тя.
На следващия ден започна обикновеният рутинен живот. Оперативно съвещание, справки, отчети, рапорти, сводки, нови трупове и нови заподозрени.
Както всеки ден.
Около пет вечерта Настя се отби в кабинета, заеман от Коротков и Селуянов. Юра бе кацнал през нощта от командировката и седеше небръснат и сив, но бодър и весел.
— Слушай, чак не ми се вярва, че най-сетне се справихме с труповете — заяви той, целувайки Настя по бузата. — Такова кълбо от мръсотия се бе сплело, струваше ми се, че цял живот няма да го разплетем. Обаче не, справихме се. Очите се плашат, ама ръцете не.
Настя искаше вече да отговори нещо, но телефонът върху бюрото на Селуянов зазвъня. Той вдигна слушалката, каза няколко кратки думи, бързо приключи разговора и погледна часовника.
— Обади се Лесников от Шереметиево. Янина Якимова е минала паспортно гише. Сега ще пийнем чай и ще тръгвам с божията помощ. Тъкмо тя ще се прибере у дома.
Настя въздъхна дълбоко и спря дъха си, като се бореше с неочаквано напиращите сълзи.
— Наистина ли това е краят?
— Краят. Аска, ние направихме това. Разплетохме това отвратително „еврейско“ дело. Ей, ти какво, плачеш ли? Жал ли ти е за някого?
— Не, просто напрежението спадна. Май не съм нормална, а? Хайде да ви направя чай. И точка. Приключваме с това.
Минаха няколко дни и една вечер Соловьов й звънна вкъщи. Все пак Настя му остави новия си номер.
— Вярно ли е, че Женя Якимов е престъпник? — попита той директно.
— От какво е предизвикан въпросът ти? — предпазливо се обади Настя.
— Разбрах всичко. Лъгала си ме през цялото време. Не съм ти бил интересен, когато дойде да ми честитиш рождения ден, не си искала да разбереш себе си.
— Володя, ама ти…
— Няма нужда, Настенка. Всичко разбрах. Прикривала си се зад мен, защото всъщност те е интересувал моят съсед, а съвсем не аз. Просто се преструваше, че се интересуваш от мен. А аз, глупакът, повярвах, разнежих се. Чаках те. Счупих телефона да те намеря. Настя, това е жестоко. Защо го направи?
— Володя, това, което е направил Якимов, е много по-жестоко. Помисли за това. И ми прости, ако можеш.
— Ти си ме лъгала — повтаряше упорито Соловьов.
— Да — призна тя. — Но нали и ти ме лъга. Тогава, преди много години. Нали не ти правих сцени заради това.
— Това да не е отмъщение? — злобно се усмихна той.
— Не, не е отмъщение. Просто ми е такава работата. Какво да се прави, понякога съм принудена да причинявам на хората болка. Надявам се, че ще ме разбереш. Прости ми, Володя.
— Не.
— Е, твоя работа.
Тя тихо затвори и взе цигара. Пак тя е виновна за всичко. Не стига, че Соловьов страда, ами на всичкото отгоре развали подредения му, спокоен и осигурен живот. В близко време с „Шерхан“ е свършено и това означава, че няма да има нито повече преводи, нито хонорари. Тоест ще има, разбира се, в някое друго издателство, но всичко ще е различно, Соловьов няма да може да изпитва повече радост, преобразувайки нечии писания с ръката на стилист. И няма да получава толкова много пари, нали „Шерхан“ е най-богатото московско издателство. Наистина, постара се да му върне сина…
Нека, помисли Настя с внезапно ожесточение. Не можеш да угодиш на всички. Тя не е златна монета, че всички да я харесват. Има си работа и я върши. Както умее.