— Изобщо няма нужда от реклама — пак започна старата песен Автаев. — Нали съм ти обяснявал, че всичко ще се нареди от само себе си…
— Вече казах и ще стане така, както съм казал — отсече Есипов.
Щеше да допълни: „А ти като не си съгласен, много ти здраве, можеш да заминаваш в друго издателство и там да икономисваш пари.“ Но не биваше да го казва.
— Гриша, сигурен съм — продължи вече по-меко, — че ще мине съвсем малко време и ти ще се убедиш, че постъпваме правилно, като влагаме пари за реклама. Обещавам ти. Между другото нали не сте забравили, че в петък Володя има рожден ден? Не планирайте нищо за следобеда, трябва да отидем да го поздравим.
Автаев направи недоволна физиономия. Разбира се, не е проста работа да се поздрави водещия преводач на издателството. Няма да мине с цветя и бутилка. Ще трябва хубав подарък. А с какви пари? Пак ли да събират помежду си? С тия тук може да се разори.
Като гледаше в гръб излизащите от кабинета Автаев и Воронец, генералният директор на издателство „Шерхан“ си помисли отчаяно, че с тези хора ще има да опъва каиша сам. Защото не може да ги смени. Прекалено са се омърсили заедно. Няма къде да мърда без тях.
Соловьов трудно свикваше с новия си помощник. Откакто се оказа прикован към инвалидната количка, имаше помощник. Секретар, болногледач, дясна ръка, момче за всичко, готвач, майордом и камериерка в едно лице. Отначало го съветваха да наеме жена. Все пак функциите са предимно женски, почти няма истински мъжка работа, но Соловьов знаеше твърдо: няма да изтрае до себе си жена, която трябва да се грижи за него, съжалявайки безпомощността му. Прекалено силни бяха спомените му за времето, когато жените му се възхищаваха и го обичаха заради неговата сила, решителност и мъжественост.
Първият помощник бе нелошо момче, справяше се със задълженията, но нормалното мъжко честолюбие му пречеше да се занимава дълго с работа, която няма никакви перспективи, в смисъл — не може да направи кариера. Соловьов плащаше повече от щедро, разрешаваше да използват колата му, но този помощник всъщност работеше само колкото да спечели за жилище. Когато се появи възможността да получи собствено жилище, съобщи на Соловьов, че напуска. Вторият помощник му бе намерен от издателите — препоръчаха му едно момче, което работеше при тях в склада за книги. То остана съвсем малко — оказа се, че обича да пипа и е прекалено глупав, току забравя да изпълни това, което му е поръчал Соловьов. Сега този е третият. И него му намериха издателите, като дълго се извиняваха за неудачната кандидатура на предходния помощник и даваха всякакви гаранции за добросъвестността на новия на име Андрей.
Соловьов се отнесе към него предпазливо. През последните две години добре разбра размера на собствената си уязвимост, свързана с невъзможността да контролира помощника и с необходимостта да му вярва напълно. Ако първият опит бе повече или по-малко успешен, вторият се оказа печален. Затова най-напред реши да изясни от какви съображения Андрей се е съгласил да работи при него.
— На колко години сте? — попита тон Андрей, когато се запознаваха.
— На двайсет и пет.
— Имате ли семейство?
— Родители. Засега не съм женен.
— С тях ли живеете?
— Не, имам си апартамент.
— Какво образование имате?
— Средно.
— Ходили ли сте войник?
— Да.
— Андрей, кажете ми, защо ви е тази работа? Тук не можете да направите кариера.
— Никъде няма да я направя — усмихна се леко той. Нямам такъв характер. Трябва да си пробивен, находчив, нахален. Аз не съм такъв.
— Ще се наложи да живеете тук, с мен — предупреди го Соловьов.
— Да, знам, казаха ми.
— Какво друго ви казаха?
— Че трябва да карам кола, да умея да готвя минимално прилично, да не съм пристрастен към алкохола и да бъда точен в работата си. Да изпълнявам поръченията точно и да не забравям нищо.
— И как мислите, ще се справите ли?
— Надявам се да се справя. Мама казваше, че е трябвало да се родя момиче.
Очилата придаваха на Андрей сериозен и делови вид и Соловьов помисли, че няма избор. И сега новият помощник вече втора седмица работеше в дома му. Засега Соловьов нямаше забележки, но предишният му опит го бе научил, че е още рано да се отпуска. Днес сутринта Андрей замина да пазарува за рождения ден. Беше време да се връща, отбеляза с неудоволствие Соловьов, скоро ще стане тъмно. Самотата в тъмното го плашеше.