— Ами ако цялото племе не ни приеме и се опълчи срещу нас? Зная, че има индианци, които не приемат бялата раса.
— Няма значение. Аз ще продължа пътя, отче. Ако сте изморен, починете си тук, или ако искате, върнете се на брега. Убеден съм, че трябва да последвам индианеца.
— Но…
В същия миг няколкото пушечни изстрела отекнаха на около половин километър на запад.
— Гърмежи!… Това е знак за нас! — извика кърмчията и скочи.
— Може би са ловци? — неуверено продума отец Креспел. — Господи, дали ще свършат мъките ни?
— Ето! Гърмежите се повтарят…
— Още един.
— Тичайте! Тичайте! — завикаха и тримата.
Те се втурнаха в същата посока, откъдето идваха гърмежите. Бяха съвсем отпаднали, но някаква непозната сила ги крепеше и те продължаваха да тичат нататък, като се държаха един за друг. Знаеха много добре, че ако изпуснеха и този случай, с тях ще бъде свършено.
Гърмежите продължаваха да отекват на интервали, явно, че някой им подаваше сигнали, като се отдалечавате на запад.
— Бързо! Бързо!… — викаше кърмчията с прегракнал от студа глас.
Неочаквано морякът падна.
— Не мога повече — изстена той.
— Напред! — почти изкомандва кърмчията. — Още едно усилие! Не чуваш ли, че пушечните гърмежи се отдалечават и ние ще ги изтървем!
Той изправи другаря си и почти го повлече. Но и свещеникът бе отпаднал съвсем. И тримата, съсипани от това изморително препускане, изтощени до краен предел, щяха да се строполят, когато неочаквано пред тях се изправи някакъв човек и им каза със съвсем спокоен глас:
— Спрете. Окуле Сон ви кани в своята колиба.
Човекът беше индианец. Висок, с издължено лице и орлов нос, с черни очи, с нещо диво в погледа, с дълги коси, които падаха на кичури върху раменете му. Беше облечен с меча кожа и държеше в ръка стара пушка.
— Кой си ти? — запита го кърмчията. — Приятел или неприятел?
— Аз съм Окуле Сон. Главатар на окаките и приятел на белите хора — отговори индианецът.
— А ние сме трима нещастни корабокрушенци, умиращи от глад и изтощение.
— Знам — отвърна му индианецът.
— Откъде знаеш? — попитаха го едновременно и кърмчията, и отец Креспел.
— Знам кои сте и откъде идвате — продължи индианецът. — Човекът, когото срещнахте, ми разказа всичко.
— От твоето село ли е този нечестивец? — попита го гневно кърмчията.
— Той е мой поданик.
— А защо ни напусна?
— Като видял болните ви от скорбут другари, се изплашил, че може да пренесе болестта в нашия лагер.
— Прав е бил да си помисли такова нещо — каза отец Креспел. — Но какво означаваха пушечните гърмежи?
— Аз наредих да стрелят, за да ви покажат правилната посока.
— Значи ти си ни помогнал!
— Да, но няма да мога да доведа вашите другари тук. Миналата година моето племе прекара тази болест и ние доста се борихме с нея. Мнозина загинаха.
— Ние искаме само храна, защото умираме от глад, и един водач, който да ни заведе в Минган. Там има французи, които ще се погрижат за другарите ни.
— Ще имате и едното, и другото. Разчитайте на мен. А сега ме последвайте в лагера.
След малко пристигнаха в индианското село, което се състоеше от двадесетина колиби, обитавани от многолюдни индиански семейства.
Индианците посрещнаха добре корабокрушенците, които след повече от четири месеца виждаха нормален човешки живот — храна до насита и сигурен подслон.
Останаха да си починат два дни, а на третия, водени от един индианец, потеглиха за Минган.
За щастие тази малка колония бе все още населена.
Сънародниците им ги приеха много сърдечно.
Същия ден една лодка с шестима моряци, отец Креспел и кърмчията, напълнена с достатъчно храна, потегли, за да помогне на останалите корабокрушенци.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Докато отец Креспел и двамата моряци идваха на помощ на своите другари, положението на страдащите от скорбут ставаше все по-отчаяно.
Провизиите бяха отдавна привършили и скорбутът не пожали нито един от тях. Нямаха никакви сили, за да се дотътрят до лишеите навън. Краката на всички бяха гангренясали, така че никой не можеше вече да си служи с тях.
Тези, които по някакъв начин можеха да се влачат по корем, подаваха на приятелите си вода, като не губеха надежда, че отец Креспел и двамата моряци ще се върнат и ще им помогнат.
Но дните минаваха мъчително, а никой не се появяваше — нито от реката, нито от могилите. Отчаянието завладя клетниците, забравени и от другарите си, и от Бога.