Спря на двайсет стъпки. По сферичната повърхност се движеше равномерна серия от вълни като върху живак. Тяхната амплитуда нарасна, сферичната форма се удължи нагоре в стебло. На върха му се появи позната петстранна, прилична на цвете глава и се наведе към тях. От предната страна на сярата излязоха петстранни дискове, една сребърна опашка се проточи надолу и закотви обекта за пода. От новопоявилия се отвор в централния търбух блестеше трепкаща зелена светлина.
Настъпи продължителна тишина.
— Добре, скъпа — прошепна навъсено Ребка. — Сега какво?
— Ако това е като Чакащия, той трябва да чуе няколко думи от нас, преди да може да превключи на нашия език — Дариа повиши глас. — Казвам се Дариа Ланг и съм от планетата Сентинел Гейт. Това е Ханс Ребка от планетата Тюфел. Ние сме хора и пристигнахме от звездата Мандъл и планетата Гаргантюа. Вие като Чакащия ли сте?
Последва десетсекундна тишина.
— Онзи… който… чака — промълви стенещ глас. Тонът беше по-дълбок от този на сферата на „Глистър“ и звучеше дори поуморено. — Онзи… който… чака. Човек… човек… чо-чо-човек… хммм.
— Нуждае се от ободряващо хапче — каза тихо Ребка. — Вие Строител ли сте? — извика той на плуващия пред тях рогат и опашат демон.
Съществото се премести няколко стъпки по-близо до тях.
— Човек, човек, човек, човек… Най-после. Вие сте тук. Но двамата сте еднакви. Къде е… другият?
— Другият — каза Ребка. — Какво означава това?
Дариа поклати глава.
— Няма друг — каза високо тя. — Не ви разбираме. Ние сме единствените тук. И питаме отново вие като Чакащия ли сте?
Сребристото тяло жужеше с нисък тон, прекалено нисък за човешкото ухо.
— Трябва да има… друг… а може би пристигането да не е завършило. Ние имаме само две форми… но в съобщението се казва, че третата е на път и скоро ще пристигне… — последва нова продължителна тишина. — Аз не съм като Чакащия, макар че сме създадени по един и същ начин.
— Не е Строител — бързо прошепна Дариа. — Знаех си. Ние изучаваме неща, направени от Строителите, точно като Чакащия. Може би някакъв вид невероятно стари компютри. И аз не мисля, че те… Е, че те работят съвсем добре.
Това беше нова мисъл за Дариа, при това доста непонятна. Обикновено артефактите на Строителите изглежда работеха и след пет милиона години така добре, както и в деня на тяхното създаване. Но Чакащия и сега това ново същество създадоха у Дариа едно странно чувство на дезорганизираност и несигурност. Може би дори Строителите не можеха да създадат машини, които работят вечно.
— Аз не съм… компютър — слухът на съществото сигурно беше по-чувствителен от човешкия или директно четеше в техните умове. — Аз съм неорганичен, но възрастен неорганичен. Чакащия стои винаги близо до стария дом, а аз израснах тук. Аз съм… аз съм… Посредникът. Събеседник. Онзи, който трябва… да служи като посредник между вас и другите. Задачата на Чакащия е свършена. Но задачата на Посредника не може да започне, преди тук да дойде третият — умореният глас започна да звучи по-бавно, по-тихо. — Третият. Тогава… може да започне задачата на Посредника. Дотогава…
Повърхността на голямото сребристо тяло леко се развълнува. Петстранното цвете започна да се скъсява.
— Хей! Посреднико! Вие не можете да спрете дотук — Ребка затича към него по повърхността, обувките му хвърляха пръски от блестящо оранжево. — И не можете да ни оставите тук. Ние сме хора. Хората се нуждаят от храна, вода и въздух.
— Това е известно — тялото се изду в основата си и се спусна към равната повърхност, докато сребристата опашка не се прибра в него. — Не се безпокойте. Мястото е пригодено за вашия вид. Тъй като третият е вече на път, вие няма да се нуждаете от стазис31. Влезте… и яжте, пийте, почивайте.
Сребърният глобус на Посредника се деформира в издуто полукълбо с широк сводест отвор в центъра.
— Влезте — каза отново отслабващият глас. Отворът се премести и застана пред тях двамата. — Влезте… сега.
Ребка изруга и се отдръпна назад.
— Не го доближавайте.
— Не — Дариа тръгна напред. — Аз не зная какво има вътре, но досега нищо лошо не се опита да направи. Ако искаха да ни убият, можеха лесно да го сторят. Хайде. Какво имаме да губим?
— Какво друго, освен живота? — той обаче я последва.
Отворът, в който влязоха, беше пълен със зелено сияние от скрити светлини. Гледан отвън, той би могъл да бъде с всякаква дълбочина. Дариа пристъпи една крачка навътре и разбра, че фактически се намира в малък входен шлюз дълъг три метра. Тя отиде до някаква вътрешна врата, отвори я и пред нея се разкри стая със синьо-сиви мрачни стени и висок таван.