Гравитацията. Гравитационното поле в залата с камерите за стазис беше може би три четвърти от стандартното. Но сега, като вървеше „надолу“, тя разбра, че през последния половин час се е движила в район с по-малка гравитационна сила. Доразвита, тази мисъл й подсказа, че в посоката, в която сега се беше насочила, сигурно имаше някакъв източник на гравитационно поле.
Дариа се върна в залата с камерите за стазис, но вместо да спре, продължи към района с най-силно гравитационно поле.
Тя потисна обезпокоителната мисъл, че това е посоката, в която бяха тръгнали напусналите ги зардалу. Щеше й се Тали да им беше казал къде точно зардалу са установили лагера си, но се насили да продължи да върви. На по-малко от километър полето стана значително по-силно. Тунелът, по който вървеше, на няколко пъти се разклони. Всеки път тя вземаше отклонението, което водеше „надолу“. Тунелът започна да се вие надолу по спирала с намаляващ диаметър.
Дариа се спря. Благодарение на лека вентилация от неизвестни отводи въздухът във всички зали оставаше свеж. Но сега усещаше да духа по-силен вятър. Тя близна обратната страна на дланите си и ги вдигна пред себе си, разперени на един метър една от друга. Лявата си ръка почувства значително по-хладна. Лекият вятър идваше от тази посока.
Дариа продължи да върви напред по-предпазливо от преди. Въздушният поток беше достатъчно силен да разроши косата й. Вече подозираше какво ще намери. Докато вървеше из кривината на тунела, зърна някакво движение напред.
Изпита облекчение да намери нещо познато — и все пак й стана страшно. Тъмният вихър надолу по наклонената пътека на не повече от трийсетина стъпки пред нея много приличаше на онзи, с който тя и Ханс Ребка бяха паднали на „Глистър“. Той имаше същия смущаващ за окото вид като циркулиращата структура, която беше засмукала Луис Ненда и Атвар Х’сиал и те бяха изчезнали.
Дариа беше сигурна, че се е озовала в единия край на космическа транспортна система, но нямаше представа, ако си позволи да се качи, къде ще бъде отведена и дори дали има някакъв начин да оцелее при прехода. Сега тя разбра, че не представяше онова, което се бе надявала да намери, когато започна обиколката — път за спасение от зардалу.
Вихърът имаше хипнотично въздействие, изкушаваше я да се приближи. Дариа устоя на изкушението и отстъпи назад. Склонът бързо стана по-стръмен, гравитационното поле — по-силно. След пет-шест крачки може би щеше да бъде засмукана, независимо колко упорито се опитваше да остане настрана.
Наистина ли този вихър ще я върне обратно в спиралния ръкав? Или ще я отпрати в някое непознато и още по-далечно място? Може би в неговия край се намира истинска пространство-временна сингулярност35, циклон, който ще разложи обречения пътник на субядрени частици.
Дариа не желаеше да разбере. Но онзи тъмен вихър може би беше последно убежище, предпочитана окончателна алтернатива, пред разкъсване от човката на зардалу. Тя тръгна обратно към залата, където другите спяха.
Вървеше предпазливо. Зардалу до такава степен бяха обсебили съзнанието й, че не можеше да мисли за нищо друго.
Никой не го каза, но Дариа беше съвсем сигурна, че зардалу няма да останат миролюбиви, дори ако получат онова, което искат. Те ще искат да са сигурни, че никой няма да може да ги последва… никой не трябва да научи, че те все още съществуват. Най-добрият начин да са сигурни в това беше да се отърват от всеки, който ги е видял.
Неочаквано дълбоко хихикане зад нея накара мускулите й да се стегнат и сърцето й да подскочи в гърдите. Нещо я хвана за ръката и тя се обърна.
— Хей, вие там — каза един тих глас.
Беше Луис Ненда. Не беше чула тихото му приближаване.
— Друг път не правете така!
— Нерви? — той отново изхихика. — Успокойте се, професоре. Няма да ви изям.
— Какво правите тук? И вие ли не можете да спите?
Той вдигна рамене.
— Подремнах малко. После се събудих. Много съм ядосан и не мога да намеря покой.
— Много ядосан?
— Ядосан. Луд. Бесен. Какъвто винаги съм бил. Вие видяхте какво направи онази зардалу на Калик.
— Видях. Но съм изненадана, че така го изживявате. Тя беше ваша вярна робиня, но вие я оставихте там, долу на Куейк, да умре и по време на летния прилив стреляхте по кораба, в който беше тя.
— Казах на Грейвс и на другите, че не си спомням да съм стрелял по никакъв кораб — той се изхили. — Във всеки случай, дори и да е било така не съм знаел, че Калик е била на борда.
— Но признавате, че сте я оставили да умре на Куейк.
— По дяволите, не! Щях да я взема, преди да стане горещо. Във всеки случай не това е въпросът. Калик е мой хименопт. Тя ми принадлежи. Какво правя аз с нея е едно, а какво й направи онази синя негодница — е съвсем друго. Тя няма право да я докосва — Ненда се намръщи. — Как й беше името?
35
Точка, в която една функция приема безкрайна стойност, специално в пространство-време, когато материята е максимално плътна. —