Йозеф Несвадба
Откритие срещу себе си
Това беше просто водопад от смях. Смееше се вече дълго и гръмко. От време на време си поемаше дъх и отново започваше да се смее. Понякога изглеждаше, че крещи, но това беше смях. Победоносен смях на тридесет и пет годишен мъж. Седеше в хола на къщата си съвсем сам, с три празни бутилки от ракия пред себе си, а на четвъртата тъкмо беше отчупил гърлото. Пиеше жадно течността, на която не бе свикнал, като вода в горещ ден. После, залитайки, събори от стената нова поредица от книги и стъпка магнетофонните ленти със записа на проблемите. Преди това беше счупил телевизионната стена, ултразвуковия котлон и инфрачервения радиатор, безжичния телефон и старомодния радиограмофон. Пред къщата стояха няколко съседи. Тайнствените звуци ги тревожеха. Та нали Бауерови са винаги толкова спокойни и в този район, който правителството бе построило през шестдесетте години за научните работници, обикновено е тихо. Само че стените на къщата бяха прозрачни единствено отвътре и съседите не виждаха нищо. Най-сетне госпожа Навратилова се престраши. Но едва отвори вратата, той хвърли върху нея един том от техническата енциклопедия. Томът беше дебел, тежеше най-малко два килограма. Навратилова изтича у дома да извика по телефона Бауерова. Тя работеше в биологическия институт в Забехлице, така че мина известно време, докато се появи. Пристигна със старомодна кола, която вместо колела имаше дюзи и се вдигаше на около един метър над земята. Плати на шофьора, без да погледне таксиметъра, и изтича вкъщи. Затвори вратата под носа на любопитните. Бауер веднага престана да се смее. Настъпи тишина. Съседите бавно почнаха да се разотиват.
— Това се казва признателност — недоволствуваше Навратилова. — Дори не ми благодари. Имам цицина, без да знам защо.
— Пийни с мен — вече няколко пъти повтори той, докато жена му в недоумение броеше унищожените вещи. — Трябва да пийнеш. Ще купя всичко съвсем ново и най-модерно. Освен това — специален въртолет за неделни излети до морето или до Татрите, а за теб метакрилово кожено палто с цял комплект бижута.
— Но защо?
Той като че ли изведнъж изтрезня. Каза съвсем тихо, сякаш изобщо не беше пил:
— Излезе сполучливо. Представи си, Ирена, излезе сполучливо…
— И за това трябва да унищожаваш радиограмофона на баба? Такава скъпа старинна вещ?
— Не бих могъл да понасям мебелировката на тази къща нито ден повече. Десет години се блъскам тук над своите планове, разбираш ли, сега трябва да живея другояче и в съвсем различна обстановка. Аз победих, Ирена, ние успяхме, сега съм най-великият, най-заслужилият, най-талантливият, най-забележителният, най-оригиналният, най… с една дума — творецът на бъдещето. Така се изрази Ковал след днешния опит, моля — и той се удари в гърдите, като че ли беше спечелил боксов мач. — Днес аз сътворих бъдещето, жено…
И той падна по лице върху бюрото си. При това събори от стената последния чертеж, който беше забравил да унищожи. В отчаянието си Ирена се опита да го за-мъкне в спалнята, където с дръпване на лостчето спусна от тавана леглата, но той беше много тежък и за това накрая му постла на пода, а под главата му подложи „Основи на кибернетиката“ и „История на физическите проблеми“. Втурна се към телефона.
— Професор Ковал. А къде е? В завода ли?! — не можеше да разбере тя. Но знаеше, че трябва да говори с него, че веднага трябва да го посети. Извади от гаража летящо колело, някакъв велосипед, който се издигаше във въздуха главно поради лекия си материал. Замина.
Професор Ковал беше директор на Изследователския институт по автоматизация. Намери го в главния цех върху някакъв нисък подиум. Стоеше тук с няколко асистенти и представители на завода. Машините бучаха, така че почти трябваше да си крещят един на друг.
— Аз съм Ирена Бауерова. Жената на Шимон Бауер…
— Поздравявам ви — усмихна се Ковал. — Е, какво ще кажете за това?
— Страшно е.
— Какво?
— Вече не мога да живея с него. Искам да ви предупредя.
Той я гледаше с недоумение. Бързо а поведе към съседното помещение, отделено от фабричния шум със стъклена стена, където навремето беше работил майсторът.
— За какво говорите? — попита той.
— За Шимон. Той е страшен човек. Исках да ви обърна внимание върху това. Днес се напи и дрънкаше нещо за някакво си откритие. Не е истина, нали?
— Разбира се, че е истина. Мъжът ви разреши за да чата на нашия институт. Не забелязахте ли, че машините работят сами? — посочи й той цеха през стъклената стена. Тя едва сега осъзна това. Материалът беше превозван, обработван, апретиран, сглобяван на части, които от своя страна биваха монтирани на най-новите реактивни автомобили. — До вчера тук работеха към триста души, другарко. Вашият мъж успя. Вече не е необходимо да строим цели заводи, които да работят автоматично. С помощта на неговото откритие можем да направим самостоятелен всеки цех. Той разреши най-важния проблем на нашата епоха. Разбирате ли какво означава това. Бауер е гений.