Трийсетина секунди изтекоха в мълчание.
— Разкажи ни за тая тъмница, Хари — помолих аз накрая.
— Снощи бях там.
— Защо точно кея на Санта Моника?
— Предполагам, заради близостта на онова, което е върху кея.
— Плячката.
Бош кимна.
— Ами шума? Нали казваш, че това място е точно под кея?
— Винаги има начини да заглушиш шум, издаван от човек. А и снощи плисъкът на вълните в стълбовете отдолу беше толкова силен, че можеш да крещиш цяла нощ и никой да не те чуе. Сигурно няма да чуеш и изстрел, произведен под кея.
Бош продължи да говори за тъмните места на земята и за злото, което крият. Изгубих апетит и също отместих чинията си. Обземаше ме ужас.
Ужас за Мелиса Ланди и всички други жертви на света.
36.
Гилбърт и Съливан го чакаха в кола, паркирана в северния край на Ланкършим Булевард до Сан Фернандо Роуд. В този западнал район имаше главно фирми за автомобили втора ръка и автосервизи. Насред тази евтина индустрия се издигаше порутен мотел, рекламиращ стаи по петдесет долара седмично. Нямаше табела с име. Само светлинен надпис „Мотел“.
Гилбърт и Съливан всъщност бяха Гилберто Рейес и Джон Съливан, полицаи от отдела за борба с наркотиците, прикрепени към Групата за работа в Долината — звено, което действаше на улицата. Когато търсеше Едуард Роуман, Бош разпространи информацията във всички подобни звена в управлението. Съдейки по досието му, той предполагаше, че Роуман не е променил живота си като Сара Глисън. Все някой в полицейските наркозвена трябваше да е чувал за него.
Това доведе до обаждането на Рейес. С партньора му нямали представа къде е Роуман, но го познавали от предишни сблъсъци на улицата и знаели къде се е скрило сегашното му гадже, явно в очакване на завръщането му. Старите наркомани често се сдушваха с проститутки, предлагайки им закрила в замяна на дял от дрогата, която купуваха с техните печалби.
Бош спря зад цивилната кола на агентите и угаси мотора. Слезе, отиде при тях и се вмъкна на задната седалка, след като се увери, че не е изцапана с повръщано и други неприятни неща, оставени от арестантите.
— Детектив Бош, предполагам? — попита шофьорът. Хари предположи, че е Рейес.
— Да, как сте, момчета?
Той протегна юмрук над облегалката и двамата чукнаха кокалчета с него, докато се представяха. Бош не беше познал. Полицаят, който приличаше на латиноамериканец, се оказа Съливан, а другият, който приличаше на чувал бял хляб — Рейес.
— Гилбърт и Съливан, а?
— Така ни нарекоха, когато ни определиха за партньори — поясни Съливан. — И така си остана.
Бош кимна. Това стигаше за запознанство. Всеки си имаше прякор и история, която вървеше с него. Сборът от годините на двамата беше по-малък от възрастта на Хари, пък и сигурно си нямаха и представа кои са Гилбърт и Съливан8.
— Значи познавате Еди Роуман, така ли?
— Имаме това удоволствие — отвърна Рейес. — Поредната отрепка, която се носи по течението.
— Както ти казах по телефона, не сме го виждали от около месец — прибави Съливан. — Обаче можем да ти дадем друг адрес. На неговата курва. Ей там, в трета стая.
— Как се казва?
Съливан се захили и Бош не разбра причината.
— Казва се Соня Рейес — обади се Рейес. — Но не сме роднини.
— Поне той не знае да са роднини — подметна Съливан.
И пак избухна в смях. Хари не му обърна внимание и си записа името в бележника.
— Сигурни ли сте, че си е в стаята?
— Сигурни сме — потвърди Рейес.
— Добре, трябва ли да знам нещо друго, преди да отида там?
— Не, ама и ние искаме да дойдем — заяви Рейес. — На теб може да не каже нищо.
Бош се пресегна и го шляпна по рамото.
— Не, ще се оправя сам. Не искам много хора в стаята.
Рейес кимна. Беше разбрал смисъла. Бош не искаше да има свидетели на онова, което можеше да се наложи да направи там.
— Но ви благодаря за помощта. Ще бъде отбелязано.
— Важен случай, а? — поинтересува се Съливан.
Бош отвори вратата и слезе.
— Всички случаи са важни — отговори той.
Затвори вратата, удари два пъти по покрива и се отдалечи.
Мотелът беше заобиколен с ограда, висока два метра и половина. Детективът трябваше да натисне звънец и да поднесе служебната си карта към камерата. Пуснаха го вътре, но той бързо подмина офиса и продължи по галерията, която водеше към стаите.
— Ей! — извика зад него някакъв глас.
Бош се обърна и видя мъж с разкопчана риза да наднича от вратата на мотелския офис.
— Къде отиваш бе, пич?
— Влез вътре и затвори вратата. От полицията съм.
— Няма значение, пуснах те вътре, ама т’ва е частна собственост. Не можеш просто да…