Седях на бюрото си и разглеждах цветните снимки на Джесъп, заемащи две вътрешни страници в първата част на вестника. „Таймс“ отразяваше подробно историята, както правеше от самото начало, навярно надушвайки журналистическите трофеи, които щеше да прибере в края на пътуването на Джесъп към пълната му свобода. Освобождаването на невинен човек от затвора представляваше абсолютният репортаж и „Таймс“ със зъби и нокти се опитваше да обере лаврите за излизането на Джесъп.
Най-голямата снимка показваше невъзмутимата му наслада от червената пластмасова табла на масата пред него в заведението за бързо хранене. Върху таблата имаше двоен хамбургер и пържени картофи, обилно залети с кетчуп и стопено сирене. Отдолу пишеше:
Защо се усмихва този човек? 12,05 — Джесъп изяжда първия си двоен хамбургер от двайсет и четири години. „От цяла вечност си мечтая за това!“
Подобни весели надписи имаше и под другите снимки, показващи Джесъп в киното с кофата пуканки, с бутилка бира на барбекюто, прегърнал гимназиалния си приятел, и минаващ през стъклена врата, на която пишеше „Ройс и сие, адвокатска кантора“. Нито статията, нито фотографиите намекваха, че Джейсън Джесъп случайно все още е обвинен в убийството на дванайсетгодишно момиче.
Репортажът разказваше как Джесъп се наслаждава на своята свобода, макар че не може да планира бъдещето си, докато не реши „правните си проблеми“. Какъв изящен израз, помислих си — да наречеш обвиненията в отвличане и убийство и предстоящия процес просто „правни проблеми“.
Бях разтворил вестника върху бюрото, което Лорна ми беше наела в новия офис на „Бродуей“. Бяхме на втория етаж на „Брадбъри Билдинг“3, само на три преки от Съдебната палата.
— Мисля, че трябва да закачиш нещо по стените.
Вдигнах поглед и видях Клайв Ройс. Беше минал направо през приемната, защото бях пратил Лорна до „Филипе“ да ни донесе обяд. Той посочи голите стени на временния ми кабинет. Затворих вестника и му подадох първата страница.
— Току-що поръчах да ми увеличат снимката на Исус на сърфа. Ще я закача на стената.
Ройс се приближи до бюрото, взе вестника и се вторачи в снимката, сякаш я виждаше за пръв път, макар и двамата да знаехме, че не е така. Той имаше огромна роля в съставянето на материала и в замяна бяха публикували фотография на вратата на офиса му с името на неговата фирма.
— Добре са се справили, нали? — отбеляза той и ми подаде обратно вестника.
— Предполагам, ако ти харесва да гледаш безгрижно забавляващи се убийци.
Ройс не отговори, затова продължих:
— Знам какво правиш, Клайв, защото и аз щях да го направя. Обаче още щом ни определят съдия, ще го помоля да те спре. Няма да допусна да влияеш на потенциалните съдебни заседатели.
Той се намръщи, като че ли бях казал нещо абсолютно недопустимо.
— Тук има свобода на печата, Мик. Не можеш да контролираш медиите. Човекът току-що е излязъл от затвора и независимо дали ти харесва, това си е новина.
— Да бе, и можеш да даваш изключителни репортажи срещу реклама. Реклама, която може да хвърли семе в ума на потенциалния съдебен заседател. Какво си планирал за днес? Гостуване на Джесъп в сутрешния блок на Пети канал? Или участието му в журито на първенство по готвене на чили на щатския панаир?
— Всъщност от „Ен Пи Ар“ искаха днес да се помотаят с него, но аз проявих сдържаност. Отказах им. Гледай да съобщиш и това на съдията.
— Леле, наистина ли си отказал на „Ен Пи Ар“? Дали е защото повечето хора, които слушат тая станция, могат да изклинчат от дълга си на съдебни заседатели, или защото си намислил нещо по-добро?
Ройс пак се намръщи и доби вид, все едно съм го набучил на копието на честността. Огледа се, хвана стола от бюрото на Маги и го придърпа, за да седне пред мен. Настани се с кръстосани крака и нагласи костюма си.
— Я ми кажи, Мик, шефът ти наистина ли смята, че отделянето ти в друга сграда ще накара хората да повярват в твоята независимост от неговото ръководство? Будалкате ни, нали?
Усмихнах му се. Опитът му да ме ядоса нямаше да мине.
— Пак ще повторя за протокола, Клайв, че в това дело нямам шеф. Работя независимо от Гейбриъл Уилямс.
Посочих стаята.
— Аз съм тук, а не в Съдебната палата, и всички решения по това дело ще се взимат на това бюро. Но в момента не моите, а твоите решения са особено важни, Клайв.
— И за какво става дума? За споразумение ли?
— Точно така. Специална оферта, валидна само до пет часа. Твоето момче се признава за виновно, аз се отказвам от смъртното наказание и двамата хвърляме зара с присъдата на съдията. Не се знае, Джесъп може да се размине и с излежаното време.