Дори споменаването на родния й щат да я смути, тя с нищо не го показа. Сложи си усмихнато маската, нахлузи ръкавиците и се захвана за работа. През следващите четирийсет минути Бош и Макфърсън наблюдаваха как Сара и нейните двама помощници довършват стъкления предмет. Докато работеше, тя им обясни, че тримата имат различни задължения. Единият младеж бил духач, а другият — пресовчик. Самата тя била формовчик и като такава изпълнявала най-важната функция. Предметът, който оформяха, представляваше лозов лист с дължина около метър и двайсет, който щял да бъде част от по-голяма композиция, поръчана за фоайето на сиатълска винарска фирма на име „Рейниър Уайн“.
Глисън ги осведоми и за част от миналото си. Създала собствено ателие едва преди две години, след като три години чиракувала при сиатълски художник, работещ със стъкло. Тази информация щеше да е полезна за Бош. Както и това, че я слушаше да разказва за себе си и я наблюдаваше как работи с мекото стъкло. Тя използваше тежки инструменти, за да оформи нещо красиво, крехко и в същото време нажежено до червено.
Горещината ги задушаваше и Бош и Макфърсън си съблякоха саката. Глисън каза, че пещта гори при температура хиляда и двеста градуса, и детективът се зачуди как художниците прекарват толкова часове в близост до огъня. Малкият отвор, в който многократно вкарваха скулптурата, за да я нагряват и добавят нови пластове, пламтеше като адските двери.
Когато приключиха работа за деня и прехвърлиха лозовия лист в пещта за довършителни работи, Глисън помоли помощниците си да почистят ателието, преди да си тръгнат. После покани Бош и Макфърсън да я почакат в офиса, докато се измие.
Офисът изпълняваше ролята и на стая за почивка, оскъдно мебелирана с маса и четири стола, кантонерка, шкаф и кухненски бокс. На масата имаше класьор с прозрачни джобове, съдържащи снимки на стъклените скулптури, изработени в ателието. Макфърсън ги разгледа и няколко явно й харесаха. Хари извади папката, която носеше под сакото си, и я остави на масата.
— Навярно е прекрасно да правиш нещо от нищо — отбеляза Маги. — Ще ми се и аз да можех.
Бош се опита да измисли някакъв отговор, но преди да успее, вратата се отвори и Сара Глисън влезе. Обемистата маска, престилката и ръкавиците ги нямаше и тя се оказа по-дребна, отколкото беше очаквал. Висока около метър петдесет и два, жената едва ли тежеше повече от четирийсет килограма. Той знаеше, че психическите травми в детството понякога възпрепятстват растежа. Нищо чудно, че Сара Глисън приличаше на жена в детско тяло.
Сега кестенявата й коса беше спусната, а не вързана на опашка, и обрамчваше уморено лице с тъмносини очи. Носеше дънки, сабо и черна тениска с надпис „Дет Каб“4. Тя се насочи направо към хладилника и попита:
— Желаете ли нещо? Тук не държим алкохол, но ако искате нещо студено…
Бош и Макфърсън отказаха. Хари забеляза, че е оставила вратата на офиса отворена — чуваше някой да мете в ателието — и отиде да я затвори.
Глисън се върна от хладилника с бутилка вода, видя го да затваря вратата и на лицето й незабавно се изписа страх. Детективът успокоително вдигна едната си ръка, докато с другата вадеше служебната си карта.
— Всичко е наред, госпожо Глисън. Ние сме от Лос Анджелис и просто искаме да поговорим насаме с вас.
Разтвори картата и й я показа.
— Какво има?
— Аз съм Хари Бош, а това е Маги Макфърсън, прокурор от Лосанджелиската окръжна прокуратура.
— Защо ме излъгахте? — гневно попита тя. — Казахте, че искате да дадете поръчка.
— Не, всъщност не сме ви лъгали. Вашият помощник, пресовчикът, просто предположи, че сме клиенти. Не сме казвали за какво сме дошли.
Глисън явно беше вдигнала защитните си стени и Бош си помисли, че са сбъркали подхода и с това са провалили възможността да осигурят съгласието й да даде показания. Но после тя се приближи, дръпна картата от ръката му и внимателно я разгледа. Необичайна постъпка — да му вземе картата. През дългата му полицейска кариера това се случваше най-много за пети път. Видя, че очите й се задържат върху името му, и разбра, че е забелязала разликата между него и онова, с което се беше представил.
— Хари Бош ли казахте?
— „Хари“ за по-кратко.
— Йеронимус Бош. На художника ли сте кръстен?
Той кимна.
— Майка ми харесваше неговите картини.
— Хм, и аз ги харесвам. Мисля, че е знаел нещо за вътрешните демони. Затова ли го е харесвала майка ви?
— Така ми се струва.
Тя му подаде картата и Бош усети, че я обзема спокойствие. Моментът на тревога и страх беше отминал, благодарение на художника, чието име носеше той.