Кейт Мортън
Отминали времена
На Ким Уилкинс, който ме насърчи да започна; и на Дейвин Патерсън, който беше с мен до последната точка.
Благодарности
Поднасям искрената си признателност на всички, които прочетоха първите редакции на романа „Отминали времена“ и изразиха мнението си, най-вече на Дейвин Патерсън, Ким Уилкинс и Джулия Кречмър; на моята приятелка и литературен агент Селва Антъни, която толкова много се грижи за мен; на Даян Мортън за бързия прочит на последните страници; и на моето семейство — Мортън, Патерсън и особено на Оливър и Луис, както и на приятелите, които ми даваха възможност толкова често да намирам убежище в замъка Милдърхърст и проявяваха търпение, докато се препъвах обратно надолу по хълма замаяна, разсеяна и понякога дори мъничко не на място.
Имам щастието да работя с междуконтинентален редакторски екип. За неуморната работа и несекващата им подкрепа поднасям сърдечните си благодарности на Анет Барлоу и на Клара Финли от „Алан & Ънуин“ в Австралия; на Мария Рейт, Илай Драйдън и Софи Орм в „Пан Макмилан“, Великобритания; и на Лиз Кауън, чиито всеобхватни познания не спират да ме удивяват. Огромна признателност дължа и на Лайза Кайм, Джудит Кър и екипа на „Атрия“, САЩ, както и на всичките си издатели за тяхната всеотдайност към мен и моите книги.
Благодаря също на Робърт Горман от „Алан & Ънуин“ за неговата отзивчивост, на Сами и Саймън от „Букхаус“, които бяха невероятно търпеливи с мен и изключително прецизни в предпечатната подготовка на текста ми; на Клайв Харис, който ми показа, че в Лондон все още можеш да намериш „Блиц“, ако знаеш къде да търсиш; на художниците и дизайнерите, които създадоха красивите обложки и корици на „Отминали времена“; на търговците на книги и библиотекарите навсякъде, които разбират колко специално нещо е една история; и в памет на Хърбърт и Рита Дейвис.
И накрая огромна благодарност на моите читатели. Без вас удоволствието щеше да е само наполовина.
Пролог
Шшшт… Чувате ли го?
Дърветата го чуват. Първи разбират, че той идва.
Слушайте! Дърветата от гъстата тъмна гора треперят и поклащат листа като тънички шушулки от ковано сребро, а закачливият вятър се промъква през короните им и прошепва, че скоро ще се започне.
Дърветата знаят, защото са стари и вече са го виждали.
Навсякъде цари покой.
Навсякъде цари покой, когато пристига Човека от калта. Нощта е надянала чифт фини кожени ръкавици и е метнала върху земята черно покривало: хитрост, прикритие, време за отдих и сън, та всичко отдолу да си подремне.
Мрак, но не само, понеже всички неща имат оттенъци, полутонове, различна тъкан. Ето вижте смътния масив на гъстите гори, мекия подплатен простор на полята, гладката меласа на пълните с вода ровове. И все пак. Напълно лишеният от късмет не би забелязал, че нещо се раздвижва там, където не би трябвало. На вас наистина ви е провървяло. Понеже никой не е виждал как Човека от калта се надига и оживява, за да разкаже историята.
Ето там, виждате ли? Лъскавият черен ров, пълен с тиня, вече не е равен. Появило се е мехурче ей там, в най-широката част, издуло се е, потрепване на ситни вълнички, просто лека диря…
Обаче вие сте отместили поглед! И толкова по-добре. Тези гледки не са за хора като вас. Ще насочим вниманието си към вътрешността на замъка, защото и там нещо се раздвижва.
Високо в кулата.
Вгледайте се и ще забележите.
Малко момиче отмята завивката.
Сложили са го да си легне преди часове, съвсем наблизо бавачката му тихо похърква в спалнята си и сънува сапун, водни лилии и високи чаши с прясно топло мляко. Нещо обаче е разбудило момиченцето, то се надига крадешком, плъзга се по чистия бял чаршаф и спуска едно до друго белите си тесни стъпалца на дървения под.
Няма луна, на която да се любува или която да осветява пътя, но нещо все пак го привлича към прозореца. Затвореното стъкло е студено, то усеща как трепти мразовитият нощен въздух, докато се покатерва върху библиотечката и сяда над редицата захвърлени любими детски книжки, жертви на устремния му копнеж да порасне и да отлети. Загръща с нощницата горната част на белите си крачета и полага буза в хлътнатинката, оформила се между двете допрени коленца.
Светът е там, навън, хората се движат из него като навити на пружина кукли.
Някой ден, съвсем скоро то възнамерява да го види лично, понеже този замък може и да има катинари по всички врати и решетки на прозорците, но това е, за да не влиза онова нещо, а не за да не излиза момичето.