Реймънд се приготви. Човека от калта беше лукав, владееше много номера. Всеки сантиметър от кожата на Реймънд настръхна, той се напрегна да го чуе въпреки собственото си накъсано дишане.
— Господин Блайд? — отново го повика демонът, този път по-наблизо.
Реймънд се пъхна под креслото. Приклекна, разтрепери се. Страхливец до самия край. Стъпките неотклонно се приближаваха. На вратата. По килима. По-близо и по-близо. Той стисна очи, обхвана главата си с ръце. Онова нещо беше точно над него.
— О, Реймънд, горкият клетник! Хайде, излез, подай ръка на Люси! Донесла съм ти прекрасна супа.
В покрайнините на селото, от двете страни на главната улица, тополите се извисяваха в две редици както винаги, като стражи от отминала епоха. Отново бяха с униформа, забеляза Пърси, докато прелиташе покрай тях: стволовете им бяха прясно боядисани, тротоарите също, както и джантите на много автомобили. След дълго обсъждане заповедта за затъмнение най-сетне бе дадена предната вечер: половин час след залез-слънце угасваха уличните лампи, фаровете на автомобилите бяха забранени и всички прозорци трябваше да бъдат затулени с плътен черен плат. След като Пърси провери как е баща й, тя се качи по стълбите до върха на кулата и погледна отвъд селото, към Ламанша. Единствено луната светеше и Пърси изпита зловещото усещане, че сигурно така е било преди стотици години, когато светът е бил много по-тъмен, когато по земята се е носел грохотът от рицарските войски, когато конските копита са барабанели по спечената пръст, стражите на замъците са вардели бдително и готови за… Рязко завъртя кормилото, понеже възрастният господин Доналдсън се носеше по улицата като че право към нея, стиснал здраво волана с щръкнали от двете страни лакти и с разкривено в гримаса лице, докато се взираше примижал иззад очилата си към пътя напред. Изражението му се разведри, щом я позна, вдигна ръка да й махне и колата му свърна още по-близо до бордюра. Пърси му махна в отговор, отклонила се за по-сигурно по тревата, и тревожно го проследи как се отдалечава, криволичейки към дома си в Бел Котидж. Как ли щеше да се оправя в тъмното? Тя въздъхна — проклети бомби, всъщност мракът щеше да убие хората.
На случайния наблюдател, който не знаеше нищо за съобщението от предния ден, вероятно щеше да му се стори, че в селцето Милдърхърст всичко си остава непроменено. Че хората продължават да се занимават със своите си работи, да пазаруват, да си бъбрят на групички пред пощата, обаче Пърси знаеше, че не е така. Нямаше вой или скърцане със зъби, но нещата бяха по-дълбоки и може би заради това — по-печални. Надвисналата война личеше по отнесения поглед на по-възрастните жители на селото, по сянката, надвиснала над лицата им — не от страх, а от мъка. Понеже те знаеха, бяха преживели последната война и помнеха поколенията млади мъже, които охотно бяха заминали на война и не се бяха върнали. Онези като татко, които се бяха прибрали живи, ала бяха оставили във Франция частица от себе си, никога нямаше да се възстановят. Те от време на време се предаваха на спомените, разиграващи се пред очите им, устните им пребледняваха, а през съзнанието им преминаваха гледки и звуци, които не искаха да споделят, но и от които не можеха да се отърсят.
Предния ден Пърси и Сафи заедно чуха по радиото изявлението на министър-председателя и националния химн, потънали в дълбок размисъл.
— Май трябва да му кажем — каза Сафи най-накрая.
— Май трябва.
— Ти ще го направиш, разбира се.
— Разбира се.
— Внимателно избери момента. Постарай се да не откачи.
— Добре.
Седмици наред отлагаха да споменат пред баща си вероятността да избухне война. Халюцинациите му напоследък още повече бяха разкъсали тъканта, която го свързваше с действителността, и той се мяташе между крайности като махалото на стоящия часовник. Ту изглеждаше съвсем с всичкия си и разговаряше с нея интелигентно за замъка, за историята, за великите художествени произведения, ту се криеше зад столове, ридаеше уплашено заради въображаеми привидения или се кискаше като ученик и молеше Пърси да отидат на потока да поплуват, понеже там било най-хубавото място да си наловиш попови лъжички и той щял да й го покаже, стига да умеела да пази тайна.
Когато бяха на осем години, през лятото преди началото на Първата световна война, двете със Сафи работеха заедно с татко над свой превод на „Сър Гауейн и Зеленият рицар“16. Татко разчиташе средновековната английска поезия, а Пърси затваряше очи и се оставяше на вълшебните звуци и на древния шепот да я обгърнат отвсякъде.
16
Популярен рицарски роман от XIV в., чийто главен герой е един от рицарите от Кръглата маса на крал Артур. Текстът е свързан с уелската, ирландската и английската традиция и изтъква значението на рицарската доблест и чест. — Б.пр.