Каквото и да гласеше предупреждението обаче, Джунипър и Мередит вече бяха изчезнали. Хукнаха по грамадните каменни коридори, нагоре по тесните стълби етаж след етаж, докато не стигнаха до таванската мансарда най-горе в замъка. Джунипър побърза да отвори прозореца, настани се върху библиотечката и се обърна, така че да стъпи на покрива отвън.
— Ела — повика тя Мередит, която още стърчеше до вратата със странно изражение. — Побързай.
Мередит въздъхна колебливо, бутна очилата си по-нагоре на носа и направи същото като Джунипър. Двете се прокраднаха малко по малко по стръмния покрив, докато стигнаха до билото, което стърчеше на юг като носа на кораб.
— Виждаш ли, ето там? — попита Джунипър, когато седнаха една до друга на равното място зад щръкналите керемиди. Сочеше някаква неясна драскулка далече на хоризонта. — Нали ти казах! Вижда се чак до Франция.
— Наистина ли? Това ли е?
Джунипър кимна, но отклони вниманието си от далечния бряг. Вместо това примижа и се взря към ширналото се поле от жълта и висока трева до гората Кардейкър. Гледаше, гледаше с надеждата да го зърне за последен път…
И хоп. Забеляза го — дребна фигурка, която прекосяваше полето до първия мост. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите, това се виждаше ясно, и беше протегнал длани от двете страни на тялото си, за да докосва връхчетата на високата трева. Видя го как спира, как вдига и после спуска ръце, за да ги постави на тила си, сякаш прегръщаше небето. Даде си сметка, че той се обръща, вече се бе обърнал. И гледаше право към замъка. Джунипър притаи дъх и се запита как е възможно животът да се промени толкова много за половин час, при положение че почти всичко си е същото.
— Замъкът носи пола — посочи Мередит към земята долу.
Той отново тръгна, после се изгуби зад гънката на възвишението и всичко отново застина неподвижно. Томас Кавил беше преминал обратно през пролуката към своя свят. Въздухът край замъка сякаш го усети.
— Погледни, ето там, долу — подкани я Мередит.
Джунипър извади цигарите от джоба си.
— Там имаше ров. Татко наредил да го запълнят след смъртта на първата му жена. Не ни е разрешено и да плуваме в басейна. — Усмихна се, когато лицето на Мередит се напрегна тревожно. — Не се притеснявай, малка Мери, никой няма да се разсърди, докато те уча да плуваш. Татко вече не излиза от кулата си, така че няма как да разбере дали плуваме в басейна. Освен това в топли дни като днес е престъпление човек да не поплува.
Топла, идеална, синя.
Джунипър силно драсна клечката. Вдиша продължително и дълбоко, облегна ръката си отзад на ската на покрива и се вгледа с присвити очи към ясното синьо небе. Таванът на нейния купол. И в главата й зазвучаха думи, които не бяха нейни:
Нелепо, разбира се, страшно нелепо. Този човек не й беше другар, не беше някой, когото тя щеше да оплаква, докато умре. Но въпреки това думите й бяха хрумнали.
— Хареса ли ви господин Кавил?
Сърцето на Джунипър заби учестено и тя цялата пламна. Беше разкрита! Мередит интуитивно се беше досетила за какво си мисли Джунипър. Вдигна мократа презрамка на роклята обратно на рамото си, протакаше, прибра кибрита в джоба, а Мередит каза:
— На мен ми харесва.
Съдейки по поруменелите бузи на Мередит, Джунипър отсъди, че тя наистина много харесва учителя. Разкъсваше се между облекчението, че мислите й все пак не са станали ничие достояние, и неистовата и мъчителна завист, че някой друг може да изпитва същите чувства. Погледна към Мередит и последното усещане премина толкова бързо, колкото се бе разпалило. Постара се да звучи безгрижно.
— Защо? Какво ти харесва у него?
Мередит не отговори веднага. Джунипър пушеше и гледаше към мястото, където онзи човек беше нахлул в купола на Милдърхърст.
— Много е умен — отговори Мередит най-сетне. — И красив. И е мил дори с хора, които не са симпатични. Има по-малък брат, много едър и дебел, а се държи като бебе, лесно се разплаква и понякога крещи на улицата, но само да видите колко търпеливо и мило се държи с него господин Кавил. Ако ги видите заедно, ще си кажете, че си прекарва страшно приятно, ама не го прави пресилено, както понякога се държат хората, когато знаят, че ги наблюдаваш. Той е най-добрият учител, който съм имала. Подари ми дневник, истински, с кожена подвързия. Каза, че ако се трудя усърдно, мога да остана в училище по-дълго, може би дори да отида в гимназия или в университет и някой ден да пиша истински разкази или стихотворения, или статии за вестника. — Тя замълча, за да си поеме дъх, и каза: — Досега никой никога не е смятал, че ме бива в нещо.